ЗА МОЛИТВАТА, В КОЯТО НИ СЕ ОТКРИВА БОГ ИСТИНА

Всеки човек, който и да е той, където и да живее, каквото и положение да има, учен или неук, богат или беден, прочут или напълно неизвестен, млад, възрастен или стар, радостен или скръбен, размишлява от дълбините на душата си и със сила, или съвсем повърхностно, за смисъла на живота и се пита: Що е истина? (Иоан 18:38).

Преди деветнадесет века Пилат небрежно подхвърлил този въпрос на Христос. Съдържанието и духът на въпроса при същата словесна формулировка могат да бъдат коренно различни. В случая с Пилат се проява скептицизмът на посредствен римски философ: след като задава въпроса, той излиза при юдеите, без да дочака отговора на Христос. Той бил убеден, че този въпрос изобщо няма удовлетворителен отговор. Предполагам, че и в наши дни по-голямата част от хората не надхвърлят равнището на Пилатовото мислене и градят земното си съществуване не върху камъка на вярата, а върху отричането на възможността за живот след смъртта.

Що е Истина? Съществува ли тя изобщо? Преди все още да сме я познали ние вече имаме в себе си положителен отговор, като съзнание, че без нея не би било възможно и самото Битие.
Истината е недоказуема по пътя на логически изложените аргументи, които тръгват „отдолу“, но нейното съществуване за нас е несъмнено, понеже за него ни е дадено непосредствено знание, което предварва всяка наша мисъл; без това съзнание мисленето изобщо не би било възможно, тъй като неговата цел винаги е откриването тъкмо на истинното решение.

На какво равнище се поставя този въпрос? Тук ще срещнем безброй много разногласия. Ще оставим настрана всички други равнища и ще се спрем на онова, което отговаря на нашата идея за Човека. Човекът по своята природа не може да спре по средата, а трябва да стигне докрай. Той се стреми към Първоистината, която е в основата на всичко съществуващо.

Какво представлява сама по себе си Първата и Последна Истина, вечно неизменна и всеобхватна? Това е единственият насъщен въпрос (вж. Лук. 10:42).

Според степента, в която през земния си живот ние преживяваме неуспехи, сривове, поражения, губим скъпи хора, отнесени от смъртта в неизвестното „нищо“; след като преживеем и падението на повечето от идолите на този свят – наука, философия, изкуство, хуманизъм, политика, в нас започва да расте неизказано очакване на онова, което пребивава неизменно.

Когато се убедих, че всички човешки усилия не са достатъчни, за да се постигне търсената от нас вечна Истина, така че да се слея с нея, да я имам като свое лично достояние, аз се обърнах към молитвата, отначало към нехристиянската, от типа на източните медитации. Измина немалко време, около седем-осем години, преди да проумея със сила, че се намирам на погрешен път: в духа ми се яви Онзи, Който е казал: „Аз съм… истината“ (Иоан 14:6). О, този светоносен момент, който ме изведе от ада на смъртната тъмнина: с цялото си същество усетих, че съм стъпил на верния път. Но макар и великолепен, този път е изпълнен с много скърби, преди да достигнем Търсения от нас (вж. Иоан 16:33).

Когато огънят на вярата в Христос прониза сърцето ми като остър меч, тогава се изпълних с жизнерадостно вдъхновение. Аз все още не бях достигнал Живата Истина, но самото вдъхновение се превръщаше в усещане за нея, то бе като нейно присъствие вътре в мене (вж. Евр. 11:1). Опитвах се да настроя умствения си взор от възможно най-близкия ъгъл, за да уловя по-ясно, като във фокус, очертанията на явилата ми се Света Истина, но скоро разбрах, че това е безумие: колкото повече се вглеждах в нея, толкова по-безкрайна ставаше тя.

Не възнамерявам да пиша за някаква открита от мене, неизвестна досега на света Истина. Пиша за това как ми бе дадено да живея своето покаяние.

Нашият дух гладува и жадува да познае Истината, т.е. Първобитието, което от никого и от нищо не е обусловено: абсолютното Само-Битие, за което са говорили пророците от Стария Завет и за което са свидетелствали апостолите на Новия Завет (вж. Изх. 3:14; Ис. 44:6; Иоан 1:1-4; Откр. 22:13).

Ние не си Го представяме, а и не можем да си Го представим, изхождайки от самите себе си. Ние не създаваме Бога „по наш образ и подобие“. В благоговейна молитва очакваме Той да чуе нашия вопъл и да ни даде „знак“ за Себе Си. В болката се отваряме, за да приемем отговора-откровение, което изхожда от Него. Ние искаме да „познаем“ Него, Виновника за нашето битие, така, „както Той е“. Той се е явявал на нашите отци и прадеди и ние свято пазим безценното свидетелство, получено от тях. Доверявайки се на предците, ние вярваме в онова, което те са ни предали, но в същото време като Мойсей викаме към Господа: „Дай ми да Те позная така, както Ти си в Своята вечност“; понеже едно е вярата от слушане (вж. Рим. 10:17), а съвсем друго – „да Те познавам“.

Едва решили да се предадем в „ръцете на Живия Бог“, тези ръце ни захвърлят в такива простори, за които изобщо не сме подозирали. Изпадаме в ужас от разкриващите се пред нас бездни. Бог ни се струва „жесток“. Но чрез причинената „болка“ в нас по необясним начин се отключва способността да Го съзерцаваме свръх-óбразно – така „както си е“… макар все още „донейде“ (вж. 1 Кор. 13:12).
Той е Светлината и Истината. И когато тази Истинска Светлина (вж. Иоан 1:9) ни обгърне, тогава с цялото си същество живеем в Неговата Любов и Премъдрост. Обзема ни радост, свише ни се дава дълбоко познание не като мисъл, а като състояние на нашия дух.

Той е Вечносъществуващият. В Него няма нито начало, нито край. Той Самият е и Началото – Принципът – на всичко съществуващо, и безкрайният край на всяко наше очакване. Със сърцето си „познаваме“, че Той иска да ни види съвършени така, както Той Самият е съвършен (вж. Мат. 5:48).

Измъчени от тиранията на низките страсти, умоляваме Благия Господ да изпрати върху нас Своя Дух, Който ни дава да проумеем пътищата за спасение. Подкрепяни от този Дух, ние разбираме, че в трагичните изпитания се освобождаваме от последиците на падението; че в страданията нашето битие се разширява и се отваряме за други, велики светове. Тогава преодоляваме себеизолирането и егоизма на звероподобния индивид, излизаме от полуживотинското състояние на живот без познаване на нашия Творец. Осъзнал, че на мене, сътворения от „нищо“, е необходимо да премина през огнена болка, за да позная по-дълбоко Мъжа на скърбите (вж. Ис. 53:1-12), аз с благодарна любов приемам тази свята болка. Тя е изпълнена със смисъл. Тя ме посвещава в тайните не само на тварното, но и на нетварното Битие. Тази болка ме прави състрадателен, чрез нея виждам с духа си всички други страдащи: в мене слиза свише Божията любов, отначало като състрадание към цялото творение, а в бъдещия век – като блаженство да съзерцавам спасените в нетленна Слава.

Едно малко отклонение. Казаното по-горе съвсем не означава, че формираме в себе си някакъв „долоризъм“* от психологически порядък. Съвсем не. За човека, преминал през метафизичните страдания на духа, е ясно, че тази „болка“ е нещо качествено различно. Тя е необходим „етап“ на нашето израстване от земните измерения до космическите и дори още повече – до вечните. Нима не говори само за това Благата Вест на Христос – Евангелието?

Когато започне да осъзнава мястото на Кръста в нашия живот по Бога, човек по друг начин върви към своя кръст (вж. Лук. 14:27), по друг начин го и разбира. Той приема кръста като призив свише от Небесния Отец (вж. Иоан 6:44; Иоан 18:11). В кръста, както и в чашата на Господа, моето тварно битие се съединява с нетварното божествено Битие. В знак на това ние целуваме кръста, с който свещенослужителят благославя вярващите в храма.

Ние не отричаме реалността на преходното. За християните е присъщо да пребивават едновременно на две равнища – временното и вечното. И самото време те възприемат като чуден процес, в който Бог твори от „нищо“ подобни на Него богове. Когато тварното битие достигне своето съвършенство-завършек, тогава ще чуем клетвата на Ангела, заклеващ се във вечно Живеещия…, „че не ще вече да има време“ (вж. Откр. 10:5-6).

Господ е казал за Себе Си: „Аз съм… Истината“ (вж. Иоан 14:6). За свидетели Той призовавал Своя Отец и Светия Дух. Схващането на тази страна на божественото Битие идва с много усилия и дълги години покайна молитва. Колкото повече следваме Господа чрез изпълняването на Неговите заповеди, толкова по-широка и по-дълбока става нашата личност. Когато се доближаваме до осъществяването на личното начало, в което най-вече се съдържа Божият образ в нас, тогава от опит виждаме, че за това осъществяване, се нуждаем от среща с друга, или дори с други личности. При истинската „среща“ в нас ще се отобрази не само подобието на ипостасното начало в Божеството, а и начинът на вътрешнотроичния живот: в молитвата за целия свят на нас ни се дава да обичаме единосъщните нам човеци, да живеем цялото човечество като Един Човек. Чрез този опит получаваме ново, вече битийно познание: личността-ипостас по своята същност, структура и характер не живее сама, а винаги в любов към друга, към други, подобни на нея личности. В любовта една личност дава отговор на друга и така свидетелства за нейното съществуване.

Не само в Божеството, в Светата Троица, Отец, Син и Свети Дух свидетелстват един за Друг, Те свидетелстват Един за Друг и пред нас, хората. Нещо повече, Господ поръчва на апостолите да свидетелстват за Него: „Когато пък дойде Утешителят… Духът на Истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелства за Мене; а също и вие ще свидетелствате, защото сте с Мене отначало“.
Отношенията между хората и отношенията между Бога и човека са едни и същи: те са свидетелство, което, като истинен живот в любовта, вечно се разпространява във всички посоки (вж. Иоан 1:7-8; 1:15, 32, 34; 5:31-39; 8:13 и 18; 12:28; 15:26-27; 17:1; Деян. 1:8; 10:39-43).

Духът ми с въздишки се стремеше към Живата Истина. И „моята въздишка не е скрита“ за Него (Пс. 37:10). „Призовавах името Ти, Господи, от дълбоката яма. Ти чу гласа ми“ (Плач. Иер. 3:55-56). Неговата любов докосна сърцето ми. Пред мене се разкри неописуемо прекрасният свят на християнската молитва. Чрез нея ми бе дадено да общувам с Истинския и Жив Бог. Говоря за молитвата на моето покаяние. Тя приемаше различни форми. Понякога цялото ми същество се събираше вътре в себе си, сякаш се свиваше в безкрайно малка точка. Друг път като че ли ставаше обратното: духът ми навлизаше в умната безгранична сфера и покайният ми плач по странен начин се сливаше в едно със съзерцаваната бездна. Случваше се и още да обгръщам в молитвата си, както усещах, целия свят. Господ ми даваше моменти на чиста молитва лице в Лице и вечността тихо, но властно проникваше в сърцето ми, а умът блажено се топеше от пламъка на любовта, която извираше от сърцето. Тази сплав на моето същество – на ума, сърцето и тялото в едно – ми даваше усещане за цялостност на битието, така различно от обичайното разединение между духа, душата и тялото.

Сега свидетелствам за Истината, която са познавали нашите отци и праотци. Свидетелствам за това как тя благоволяваше да ми се явява в отговор на моя продължителен поглъщащ покаен плач. Живеех тази Истина като действително извечна, и сега говоря и пиша според степента на своята вяра. За нея е писал и апостол Павел: „А като имаме същия дух на вярата, както е писано: „повярвах и затова говорих“, и ние вярваме, затова и говорим“ (2 Кор. 4:13).

Зная, че познанието ми не е абсолютно, това обаче не означава, че има някаква друга истина. Вярвам, че ме е докосвала безначалната Истина, но зная също и че не съм осъществил в живота онова, което познах в молитвения си опит… Но какъв е критерият, който би укрепил доверието в дадения ни опит за Бога-Истина?

Никой не може да ни отнеме стремежа към Оня, Който е преди всички векове, Който пронизва всичко съществуващо и със Своята сила поддържа битието му.

Трудно е да повярваме, че този безкраен Владетел не ни презира нас, „малките“ (вж. Мат. 18:10). Колкото и да е чудно, но щом се обърнем към Него с истинска, т.е. с покайна, молитва, Той бърза да ни посрещне (вж. Лук. 15:20) и ни прегръща с любов. Това събитие не би могло да бъде плод на въображението, тъй като надхвърля възможностите на тази наша способност (вж. 1 Кор. 2:9).
Аз изхождам от Откровението, че Човекът е създаден по образ и по подобие на Бога (вж. Бит. 1:26). Оттук следва, че той е надарен с потенциалната възможност да се уподоби на своя Творец, че в самата му природа е заложена идеята за Абсолютното Същество. Ето защо, когато Бог Вседържител влезе в общение с човешкия дух, последният може да „познае“ Бога, понеже е сроден Нему. Въведен в сферата на Ума на Бога-Творец, сътвореният дух на човека започва да вижда Бога „както си е“ Сам по Себе Си (вж. 1 Иоан. 3:2). Избягвам да кажа – нашият ум, за да не се породи недоразумение, като под ум някои разберат разсъдъка.

Нашият първи порив е към Оня, Който е „в началото“. Вътрешната ни нагласа е да Го приемем за основополагаща Истина, независимо дали тази онтологическа истина съвпада с представите ни за нея или не.

Огромна е радостта, когато данните на Откровението (вж. 1 Иоан. 1:5; 4:13; 4:16) се потвърждават от даденото ни свише виждане, че сме създадени „по образ“ Божи. Бог ни се явява като Бог на любовта и ние Го живеем вътре в себе си като абсолютна хармония; тогава започваме да се покланяме на Отца „с дух и с истина“ (вж. Иоан 4:23-24).

„Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас“ (1 Иоан. 1:8). Оттук следва, че само покайната молитва съответства на истината за нашето състояние.

Отново и отново подчертавам, че когато стоим пред Небесния Отец със съзнанието за нашата греховност, преминаваме в сферата на Божията Истина. Колкото по-дълбоко преживяваме своя грях като смърт, поразила цялото ни същество, толкова по-пълно се предаваме на Бога в молитва, и с Неговата животворяща сила се изтръгваме от примката на времето и на пространството. Господ да ми прости и нека не ме съдят строго моите братя, но изповядвам, че така беше с мене. Затова, когато чета посланията на апостол Павел, предполагам (няма да скрия – с увереност), че виденията и откровенията Господни (вж. 2 Кор. 12:1-6) са му били дадени в покаянието му пред Христос „със силен вик и сълзи“: тогава той бил чут заради своето благоговение (вж. Евр. 5:7).

В такава молитва нашият ум-дух се включва в Божия Ум и получава такова знание за нещата, което не може да се изрази адекватно с обикновен човешки език. Например: всичко е създадено от Неговата воля, от Неговата мисъл. Той мисли света и самата Му творческа мисъл се превръща в сътворено битие. Първична е не материята, а мисълта на Бога-Творец. Така ние гледаме на този свят не само през призмата на експерименталното познание, но и по особен начин го съзерцаваме в Духа (вж. Евр. 11:1-3).

„Ако Ме любите, опазете Моите заповеди. И аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки, Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не види, нито Го познава; а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде“… „А вие ще Ме виждате, защото Аз живея, и вие ще живеете. В него ден ще разберете вие, че Аз съм в Моя Отец, и вие сте в Мене, и Аз във вас. Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам… Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим… а словото, що слушате, не е Мое, а на Отца Ми, Който Ме е пратил… А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил“ (вж. Иоан 14:15-26).

„Утешителят, Светият Дух ще ви научи на всичко“. „Ще ни научи“ да мислим, както мисли Сам Бог; ще ни научи да обичаме, както обича Бог. Не се учудвайте: това е смисълът на евангелския призив. Всички послания на апостолите – на Йоан, Павел, Петър и на другите – говорят все за това, за него свидетелстват и нашите отци през вековете.

Възниква въпросът: как можем ние да получим това благословение? Отговорът ни е даден от Самия Христос: „опазете Моите заповеди… И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки“. Така ние „познаваме“ Светия Дух чрез Свещеното Предание на отците на Църквата, както и чрез собствения си опит за действията на Духа в нас. Той ни „напомня всичко“.
Нещо повече: „Който Ме люби, ще спази словото Ми; И Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и (вечно) жилище в него ще направим“. Какво може да означава това? То означава, че ни е обещано да наследим пълнотата на божествения живот, пълнотата на знанието и силата на любовта, явена ни от нетварната Светлина, в която няма никаква тъмнина (вж. Иоан 1:5).

Ето свидетелството на Павел: „Ала ние приехме не духа на тоя свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога“. „Кой е познал ума Господен, та да го обясни? А ние имаме ум Христов“ (1 Кор. 2:12, 16). Училищното образование ни въвежда във всеобщо установеното мислене за света и ни запознава с експерименталното познание. Нещо подобно става с нас и в областта на Духа – чрез живот според евангелските заповеди ние влизаме в най-близко родство с Божия Ум. Тези заповеди не са нищо друго, освен самооткровение на Бога „както си е“. Когато те се превърнат в единствен закон на цялото наше битие, тогава ни се предава и „формата“ на търсеното от нас божествено Битие. Ние „знаем, че Син Божий дойде и ни даде светлина и разум, да познаем истиннаго Бога“ (1 Иоан. 5:20).

Бог, Който е Истина, не е създавал никаква лъжа, нищо противно на истината. И всяко действие-енергия, което изхожда от Него, е истинно. Христос ни е открил истинския Човек, такъв какъвто той е бил замислен от Твореца: у нас е вложена Истината на Самия Бог, защото ние сме Негов „образ и подобие“. Вечната Истина се предава на ипостасното начало в нас. И както личността у човека отначало се ражда само като потенция, така и семето на Истината в нас трябва от потенция да се превърне в действителност. При падението на Адам Истината у човека се изкривява. Чрез благодатта на покаянието и послушанието от любов към Отца тази Истина ни се предава в нейната изначална святост като живот на Самия Бог.

Какво става с човека, който принася покаяние и плач? Той живее Истината не като резултат на своите размишления, а като състояние на духа, дадено му от Божия Дух. Това „състояние“ е факт на битието; от това състояние самата ни мисъл схваща по характерния й начин разбирането за Истината.

Но и това схващане не е резултат от процеса на логическо мислене, то е интуитивно проникване или констатиране на факт; то е дадено свише от Бога познаване на божественото Битие.
Разбирането на Господните пътища не идва бързо. Силно ме измъчваше усещането, че дните ни на този свят са кратки. Душата ми бе изпълнена със страх, че мога да отида в гроба, преди Бог да отвърне на воплите ми. Но аз не бях изоставен докрай: чрез молитвата с несъмнена вяра в Христа Бога постепенно ми се предаваше Неговото състрадание към самоунищожаващото се човечество. С огромна болка живеех своята собствена гибел, тази болка разтвори стените на вкамененото ми сърце.

Свикнал бях да пренасям полученото в моя опит върху цялото човечество и състрадавах на всички хора, които като мене се намираха в състояние на отдалеченост от Бога. Така страданията на всички люде се превръщаха в „мои“ и в самотата на пустинята понякога ме обземаше молитва за целия свят с такъв плач като за самия себе си. В тази молитва почувствах предвечния Бог като наш Отец. И това чувство беше убедително свидетелство за безначалната Истина, дарувана ни от Христос.

С трепет си спомням часовете, в които Господ ми даваше да живея това духовно събитие. А сега, горко ми: вече не виждам в себе си тази света сила.

Предметът, за който така безпомощно се опитвам да говоря, е Живата Истина. Тя не прилича нито на научните, нито на философските истини. Открилата ни се Истина далеч превъзхожда разсъдъчните спекулации. Тя не е нито абстрактна формула на логическото мислене, нито математическо уравнение, а Личност. Тя е Вечносъществуващият „отначало“, тя е безначалният Бог Света Троица – Отец, Син и Дух Свети. Нашият логически разсъдък обаче е неспособен да следва с понятията си реалното Битие на Бога. Например: ние възприемаме Отца като абсолютна Истина. И Синът също е абсолютна Истина. А така също и Светият Дух е абсолютна Истина. Но те са Една Истина, а не три абсолютни истини. Така както Бог е Един, но е в Три Лица. В своето окончателно осъществяване Човекът също трябва да стане Един Човек в множество ипостаси.

Ето друго антиномично положение. Ние възприемаме Личността в Бога като носител на абсолютната пълнота на Битието и в същото време Личността не съществува сама. За формалната логика това е признак, че отделната Личност сама по себе си е недостатъчна, следователно се отрича нейната абсолютност. Но именно такава е Светата Троица – Бог на съвършената любов. Съвършената любов не живее затворена в Себе Си, а живее в другата, в другите Личности. Цялата съвкупност на Битието е неотнимаемо притежание на всяка от Трите Ипостаси. Но Ипостаста като такава се явява именно в акта на съвършената любов, за която е характерно също толкова пълно понизяване, себеумаляване.

„Никой няма любов, по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели. Вие сте Ми приятели, ако вършите всичко онова, що ви Аз заповядвам“… „Иисус… понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай“… „Но по-големият между вас да ви бъде слуга; защото, който превъзнесе себе си, ще бъде унизен; а който се смири, ще бъде въздигнат“ (Иоан 15: 13-14; 13:1, Мат. 23:11-12). От приведените думи на Христос виждаме, че на човечеството е заповядана същата кенотична любов, каквато ни е открита в Светата Троица. Чрез пределно достъпното за нас понизяване в акта на покаянието ние ставаме способни да приемем пълнотата и на Божията любов, и на любовта към ближния (вж. Мат. 22:37-40). „Върху тия две заповеди се крепи целият закон и пророците“, в техния дух се съдържа святата вечност.

Вечност и Истина – в тези две думи се съдържа темата на настоящите страници. Когато ни докосне силата на Божията любов, тогава без никакво съмнение живеем, пребиваваме в Истината и във Вечността.

Обобщеният израз на нашето догматическо съзнание може да бъде следният: „Аз съм Вечносъществуващият“, Аз съм Битието, „Аз съм Истината“. Личното Начало в божественото Битие е неговото онтологично ядро. Това е Този, Който има истински живот. Първият и Последният, Алфата и Омегата, безначалното Начало и безкрайният Край на всичко. Ето така разбираме синайското Откровение, което по-късно се допълва от въплъщението на Логоса на Отца и от слизането на Светия Дух върху Църквата в деня на Петдесетница.

Този Бог по Своята извечна Същност е търсената от нас абсолютна Истина. Познанието на тази Истина е възможно само, ако Тя със Своята сила се всели в нас, ако ние битийно се съединим с Истината. Ипостасната Истина се познава чрез ипостасното начало, вложено в нас при акта на сътворяването ни „по образ и по подобие“ на Бога. Това свободно начало не се поддава на никакъв външен натиск, ето защо единението с Истината зависи не само от Бога, Който дарява (вж. Мат. 11:17), но и от човека, който приема (вж. Иоан 1:9-12; Деян. 13:46).

Сам по себе си тварният дух (човекът) не може да достигне Истината; като Божи образ обаче той е способен да формулира някакво предположение (или постулат) за Истината, но не повече от това. Битийното познаване на Истината е дар на любовта на Твореца към разумното творение. В нашите личностни отношения с Личния Бог нищо не става по волята само на една от страните, а винаги има съгласие, синергия, съединяване на две воли – Божията и човешката. В това е нашият живот.

„Всеки човек е лъжа“ (Пс. 115:2) сам по себе си, тъй като е взет от „нищото“. Единствено чрез вселяването на Бога-Истина ние ставаме истинни. Когато Живата Истина проникне вътре в нас, тя ни преобразява.

Тя е абсолютна, всеобемаща, всесъдържаща. „Позналите“ тази Истина (вж. Иоан 8:32), според думите на Самата Истина, се освобождават от властта на греха, в който е и смъртта. Истината е вечна и тя превръща и нас в безсмъртни. Бог-Истина прави също и нас истински богове. „Богове“ не за другите разумни твари, а според дадената ни свише форма на битие и по съдържанието на този нов живот.

Истината е божествено универсална и никое творение в земните предели не може да вмести нейната пълнота. Ние я познаваме, както апостол Павел, само „донякъде“ (1 Кор. 13:12). Това не означава, че Истината Сама по Себе Си е съвсем различна от даденото ни схващане за нея. Едно нещо е да знаеш Истината, а друго – да не можеш да вместиш абсолютната й пълнота; да не си в състояние да я проявиш в цялото й съвършенство в земния си живот. Заедно с апостол Филип и ние без колебание казваме: намерихме Истината; ние знаем Истината: това е Христос (вж. Иоан 1:45).

Многоипостасното човечество е образ на Светата Троица: една природа в множество лица. Но всеки един от нас поотделно носи в себе си преди всичко образа на Единородния Син. Затова и нашето спасение се осъществява чрез осиновяването ни от Отца (вж. Гал. 4:5).

И така, ако изповядваме Христос като напълно равен на Отца, като Бог и Истина, то естествено, за да постигнем Истината, трябва да следваме Христос. И тук настъпва трагичният момент. Той казва: „ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, Той не може да бъде Мой ученик“. Също „който не носи кръста си, а върви след Мене… който се не отрече от всичко, що има, не може да бъде Мой ученик“ (Лук. 14:26-27, 33).

При мене стана следното: когато видях с духа си как Христос, Който ни е възлюбил докрай (вж. Иоан 13:1), се моли в Гетсимания, а после и на Голгота, без да се противи на злото (вж. Мат. 5:39), възненавидях себе си такъв, какъвто съм. В молитвата, породена от святата себененавист, аз Го възприех като абсолютната Истина, като истински Вседържител и Бог. В тази молитва ми бе дадено да преодолея видимото, което е временно и да навляза в „невидимото – вечно“ (вж. 2 Кор. 4:18).

„В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света“ (Иоан 16:33). От опита виждаме, че „всички, които искат да живеят благочестивов Христа Иисуса, ще бъдат гонени“ (2 Тим. 3:12), ще влязат в конфликт с останалия свят (вж. Мат. 5:10-12). И още: „Жена, кога ражда, има болки… но, след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света. Тъй и вие сега сте наскърбени; но Аз пак ще ви видя, и ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме; и него ден няма да Ме попитате за нищо“ (Иоан 16:21-23). Защо няма да Го попитаме за нищо?

Когато Светият Дух ни даде да видим Христос „както си е“ чрез любовта, която изхожда от Светия Дух, тогава за нас става очевидно, че Христос е всичко – в Него е пълнотата на Божеството и пълнотата на човека. Той е Истината в нейните две измерения: 1) Той е изначалният факт на Битието; 2) Той по Своя „етически“ характер е Истинен. Истинен, тоест Свят. Свят, тоест Благ. Благ, тоест Той е „Светлина, в която няма никаква тъмнина“.

Когато ни се даде да видим надмирния характер на Евангелието, изпадаме в малодушие. Иска ни се някак да стесним неговите истински измерения, да ги снижим до немощта на крехкото ни тяло. Господ обаче по никакъв начин не се съгласява да снизи заповедите Си. В пределното напрежение на нашето покаяние ние постепенно осъзнаваме, че това Откровение е окончателно, понеже е всесъвършено. То е дадено за всички векове на всички племена и народи до свършека на земната история.

Блаженият старец Силуан казваше: „Който не обича враговете, той все още не е познал Бога така, както трябва да се познае“.

„Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен… бъдете съвършени“, както Той е съвършен (Мат. 5:44-48). Ще повторим: когато Светият Дух ни даде Христовата любов да обичаме враговете си, тогава и умът-дух получава наслада от Истината на тази любов. Както усещаме с тялото си сила отвътре или топлината на слънчевите лъчи отвън, така непосредствено знаем с цялото си същество, че тази любов е вечната Истина. Тогава човек знае, че е преминал „от смърт към живот“ (Иоан 5:24).

Чудното усещане за пришествието на Бога вътре в нас се съпровожда от пълно съгласие на ума със сърцето. Божествената хармония на това духовно състояние за сърцето е радост, а за ума – светлина. Целият човек – умът-дух, сърцето и дори тялото – чувстват „Божият мир, който надвишава всеки ум“ (Фил. 4:7). И Любовта, и Светлината, и мира душата възприема като изхождащи от Всевишния (вж. Иак. 1:17).

Велико благо е да познаеш Истинския Бог, да Го познаваш със знание, което няма да ти се отнеме (вж. Лук. 10:42). Всичко това е дадено в дар на света чрез Въплътилия се Син на Отца, Иисус Христос, и душата с благодарност се стреми към Него. В древност Той открива Себе Си на Синай с Името „Аз Съм“, и неведнъж повтаря това Име при явяването Си в плът. Той ни е дал „изобилен живот“ (вж. Иоан 10:10). И душата, която знае какво става с нея, казва:

„Сега, Христе мой, в Тебе и чрез Тебе – и аз съм“

Този, на когото, заради вярата в Христа Бога, е било дадено, макар и донякъде, да навлезе във вечния поток на Неговата гетсиманска молитва, а след това, също донякъде, да възлезе и на безсмъртната Голгота, нему по безспорен начин се открива великата тайна на благочестието: „Бог се яви в плът, засвидетелстван бе от Духа, показа се на Ангели“ (вж. 1 Тим. 3:6). От този момент вярващият вече не „познава“ Христос по плът, т.е. като обикновен човек, а знае, че Той е вездесъщият Вседържител, дошъл на света да спаси грешниците (вж. 1 Тим. 1:15; 2 Кор. 5:16).
Така този, който истински „вярва в Сина Божий, има свидетелството в себе си“ (1 Иоан. 5:10).

Откъс от книгата „Ще видим Бога, както си е“, изд. Омофор