В настоящия сборник са включени материали от архива на отец Софроний, както и статии, написани през различни периоди от неговия живот. Някои от тях се публикуват за първи път. Това посмъртно издание е своеобразно кратко изложение на богословието, което лежи в основата на аскетическия живот на архим. Софроний. То съдържа възгледите, които, въпреки привидната им сложност, определят неговото отношение към Бога и човека и изпълват с дълбок богословски смисъл съдържанието на неговите молитви. В писмо до една от сестрите си той признава следното за включената тук статия „Единството на Църквата по образа на Светата Троица“: „Тя е малко прекалено „техническа“. Макар че за мен, както и за теб, догматите не са абстрактна доктрина, а самият живот“[1]. Догматическото наследство на Църквата за него не е второстепенно допълнение към нравствените заповеди, а техен най-непосредствен израз. Отец Софроний неведнъж повтаря в своите съчинения, че цялото наше битие – и временното, и вечното – зависи т представата ни за Бога. Когато Бог твори човека, Той го мисли като Свой „образ и подобие“ (Бит. 1:26). Ето защо всяка промяна в разбирането ни за Бога „неизбежно води след себе си и до съответната промяна в нашите чувства, мисли, действия, реакции на всичко, което ни заобикаля“.
Свидетелството за Бога, както показва историята на човечеството, често предизвиква неразбиране, съмнение и дори съпротива. Достатъчно е да си спомним как са били гонени преп. Максим Изповедник, преп. Симеон Нови Богослов и нашият съвременник преп. Силуан Атонски. Никакви изпитания обаче не са могли да угасят в тях огъня на Божията любов, която обгръща „всички и всичко“. Тази любов желае „всички да се спасят“ (1 Тим. 2:4) и да повярват в своето високо „призвание“ (Еф. 4:1). Всеки един човек, съгласно Христовата заповед, е призван към богоподобно съвършенство: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48). По думите на отец Софроний, „от възвишеното или принизеното разбиране за човека зависи вярата или неверието“, защото „в Христос вярват онези, които вярват в своето обожение“[2]. Той самият обяснява тази зависимост по следния начин: „Когато се принизяват истинските измерения на божественото откровение за човешкото битие, тогава се изключва всяка възможност човек да достигне мярата на истинското покаяние“[3]. Отец Софроний пише отново в писмо до сестра си: „Мисля, че да се принизява предвечната идея на Твореца за човека е не просто грешка, а наистина огромен грях. Поради това, че хората не виждат нито в себе си, нито в брата си истинско и вечно достойнство, те са така зверски зли в своите взаимоотношения и толкова лесно се избиват един друг“[4]. А това достойнство е наистина божествено, и ние трябва да имаме велико дръзновение, за да повярваме в своето обожение дори до пълнота на богоподобието. Такова дръзновение ни е заповядано и от евангелското благовестие, и от отците на Православната църква. Архим. Софроний пише по този въпрос следното: „Възможно е цитатите, приведени от Свещеното Писание и светите отци, в които се говори за пълнота на богоподобието на човека на Бога, да смутят много християни. Но истината е, че това смущение свидетелства само за факта, че със своето психологическо разбиране за смирението те така не са и успели да постигнат истинското съдържание на откровението“[5].
Отец Софроний винаги е съзнавал, че монах, който говори за последните висоти на християнското съвършенство, непременно трябва да подложи себе си на съда на другите, по-опитните, по-старшите, признатите за верни. Той пише, че „само след като намерим авторитетно потвърждение на своя личен опит, можем да му се доверим, и то пак не извънмерно“[6]. Авторът на тази книга е намерил в лицето на съвременните подвижници на Атон и древните отци на Църквата свидетели, които са в съзвучие с преживения от него опит. Затова и в нея се съдържат немалко цитати от светоотеческите писания.
Настоящият сборник се състои от четири тематични части. Техните заглавия, както и заглавията на непубликуваните по-рано статии, са дадени от съставителя[7]. В първата част отец Софроний говори за пътищата за познаването на Бога, нашия Първообраз. Темата на втората част е предвечният замисъл на Твореца за човека. Водещата идея тук е, че човекът е призван да наследи цялата пълнота на живота в Бога. Третата част на книгата представлява своеобразно практическо ръководство за постигането на тази висока цел. В една своя духовна беседа отец Софроний казва: „Добре е да помним крайната цел на нашия живот, но трябва да започваме с малките неща, които след това стават велика основа за храма на Светия Дух“. Именно на тези „малки“, но важни неща са посветени статиите в третата част на книгата, в която подробно се обясняват основните принципи на монашеството. Отец Софроний неведнъж цитира в беседите си своя атонски духовник, който предупреждавал начинаещите монаси: „Който философства за всемирната любов и започва монашеството си с това, свършва като празен барабан. А който започва с послушание и покаяние, той по естествен начин накрая стига до молитва за целия свят“. Верен на православното предание, отец Софроний казва, че „да виждаш греха си вече е начало на съзерцанието“[8] и че „чрез болезненото покаяние върху човека слиза благодатта на Светия Дух, която го въвежда в сферата на божествения живот“[9]. Като започва с малките подвизи на монашеския живот, християнинът постепенно е издигнат до съзерцаването на Бога, Който се явява в нетварната Светлина – съзерцанието, с което са били удостоени апостолите на Тавор, а след това и светиите. На тези висоти на боговиждането е посветена последната, четвърта част на книгата. Духовната сила на всяка дума, която говори за такива върхове на живота в Бога, се губи, ако зад нея не стои личният опит на автора. С публикуването на този сборник статии на архим. Софроний предоставяме на читателя възможността да реши сам – дали да отнесе тази книга към категорията на академичната литература, или да види в нея живото свидетелство на човек, който „с цялото си същество живее реалностите на божествения свят и ги съзерцава като очевидност“[10].
Братството на манастира „Св. Йоан Кръстител“
Из предговора към сборника „Раждането на непоклатимото царство“
* Заглавието е на редакцията.
[1]Архим. Софроний. Письма в Россию. М., 1997, с. 53.
[2] Вж.: Архим. Софроний. Ще видим Бога както си е. С., 2005, с. 96.
[3] Архим. Софроний. Рождение в Царство Непоколебимое. Эссекс–Москва, 1999, с. 81.
[4] Письма…, с. 50.
[5] Рождение…, с. 81.
[6] Вж.: Ще видим Бога…, с. 137.
[7] Статиите „Единството на Църквата“ (1950), „За основите на православното подвижничество“ (1952), „За необходимостта от трите отричания“ (1962) и „Слово за Преображение“ (1954) са публикувани още докато авторът е бил жив.
[8] Рождение…, с. 195.
[9] Пак там.
[10] Пак там.
