Както всеки рационалистичен мироглед има своята логическа последователност, своята диалектика, така и духовният свят има – разбира се, условно казано, – своя конструкция, своя диалектика. Но диалектиката на духовния опит е специфична и не съвпада с хода на обичайното мислене.
На рационалистите може би ще се стори странен критерият, който блаженият старец дава за истинска вяра, за истинско богообщение: признакът за истинско действие на благодатта, а именно – любовта към враговете.
Тук, при цялото си желание да бъдем възможно най-кратки и да избягваме всичко излишно, намираме за нужно да кажем няколко пояснителни думи.
На човека е дадена надеждата, че в бъдещия век ще получи дара на велико богоподобие и пълно блаженство, но тук той вкусва само „залога“ на това бъдещо състояние. В границите на земния опит, докато е облечен в плът, човек може да съвместява по време на молитва пребиваването в Бога с помненето на света, но когато пребиваването в Бога достигне по-голяма пълнота, тогава „светът остава забравен“, както онзи, който изцяло „се е прилепил към земята“, забравя Бога.
Но ако в състоянието на по-пълно пребиваване в Бога светът е „забравен“, може ли да се определя любовта към враговете като критерий за истинно богообщение? Нали щом забравя света, човек не мисли нито за приятели, нито за врагове.
Бог в Своята същност е надсветовен, задграничен (трансцендентен) по отношение на света, но със Своето действие пребивава (иманентен) в света. Пълнотата и съвършенството на това надсветовно състояние на Бога ни най-малко не се нарушава от Неговото непрестанно действие в света. Но човекът на земята, облечен в плът, няма такова съвършенство и затова, когато пребивава в Бога всецяло, т.е. с всичките сили на ума и сърцето си, тогава в неговото съзнание не остава вече нищо от света. И все пак от това не трябва да правим извода, че пълнотата на пребиваването в Бога няма връзка с любовта към враговете. Старецът твърдеше точно обратното, а именно, че между едното и другото съществува най-тясна връзка.
При явяването на Господа той бе получил онази степен на познание, която изключва всяко съмнение и колебание. Затова категорично твърдеше, че който обича Бога чрез Светия Дух, той непременно обича и цялото Божие творение и преди всичко човека. Тази любов той бе изпитал като дар от Светия Дух; беше я възприел като идващо свише действие на Бога; и обратното – изпитваше пълно потапяне в Бога, което идваше заради действието на благодатната любов към ближния.
Когато говореше за врагове, старецът употребяваше езика на средата, в която живееше, където хората много говореха и пишеха за враговете на вярата. Самият той делеше хората не на врагове и приятели, а на познали и непознали Бога. Ако историческата обстановка беше друга, тогава и старецът, предполагаме, би се изразявал иначе, както е бивало много пъти, когато говореше за любовта към съ-човека въобще, т.е към всички хора – и към добротворците, и към злодеите. Това за него беше уподобяване на Христа, Който разпъна ръце на кръста, „за да събере всички“ (Иоан 12:32).
Откъде е силата на Христовата заповед: „Обичайте вашите врагове“? Защо Господ е казал, че онези, които спазват Неговите заповеди, ще узнаят откъде е учението Му (Иоан 7:17)? Как старецът разбираше това?
Бог е любов, любов абсолютна, преизобилна, обемаща всичко сътворено. Бог и в ада присъства като любов. Светият Дух дава на човека да изпита действието на тази любов, доколкото може да я понесе, и така му открива пътя към пълнотата на битието.
Там, където има „врагове“, там има и отхвърляне. Когато отхвърля, човек неизбежно отпада от божествената пълнота и вече не е в Бога. Онези, които са достигнали Небесното Царство и пребивават в Бога, виждат в Светия Дух всички бездни на ада, защото в цялото битие няма такава област, където да не присъства Бог. „Цялото небе на светиите живее в Светия Дух, а от Светия Дух няма нищо скрито в целия свят“; „Както Бог е любов, така Светият Дух в светиите е любов“ (Писанията на стареца, стр 369). Като пребивават на небето, светиите виждат ада и обгръщат и него със своята любов.
Тези, които ненавиждат и отхвърлят брата, са осакатени в своето битие: не са познали истинския Бог, Който е всеобятна любов и не са намерили пътя към Него.
Невъзможността за човека да съвмести пълнотата на пребиваването в Бога с пълнотата на пребиваването в света в смисъл на „едновременност“ води до това, че той може да съди за истинността или обратно – за „мечтателността“ на съзерцанието, едва след като се „върне“ към мисълта и усещането за света. Старецът твърдеше, че ако след духовното състояние, възприето като съзерцание на Бога и общуване с Него, няма любов към враговете, а следователно и към цялото творение, това е верен показател, че съзерцанието е било измамно, т.е. не в истинния Бог.
„Грабването“ в съзерцание може да се случи, преди човек да успее да си даде сметка за това. Докато е в такова състояние, даже когато то не е от Бога, човек може да недоумява какво става с него. Ако „след завръщането“ плодът от съзерцанието е гордост и безразличие към съдбините на света и човека, то изпитаното несъмнено е било лъжовно. И така, истинността или лъжовността на съзерцанието се познава по плодовете му.
Двете заповеди на Христос, т.е. за любовта към Бога и за любовта към ближния, съставляват един и същи живот, ето защо, ако някой си мисли, че живее в Бога и че обича Бога, а ненавижда брата си, той се заблуждава. Така че втората заповед ни дава възможност да проверим доколко истински живеем в истинния Бог.
За различаването на доброто и злото
Според стареца както втората заповед – за любовта към ближния, е верният ръководен принцип за проверка дали наистина вървим към Бога, така и верният показател за разпознаване на добро от зло е не толкова святата и висока по своята външна формулировка цел, колкото средствата, избирани за постигането на тази цел.
Абсолютен е само Бог. Злото, което няма собствено битие, а е само противопоставяне на дареното със свобода творение срещу изначалното Битие – Бога, не може да бъде абсолютно. Затова зло в чист вид не съществува и не може да съществува. Всяко зло, което дарените със свобода създания извършват, по необходимост живее като паразит върху тялото на доброто; нужно му е да си намери оправдание, да се появи предрешено като добро, и нерядко – като висше добро. Злото винаги и неизбежно е примесено с известна доза формално положителен стремеж и с тази своя черта „прелъстява“ човека. Злото се стреми да представи на човека своя положителен аспект като ценност толкова важна, че за постигането й да са позволени всички средства.
В емпиричното битие на човека абсолютното добро е непостижимо; всяко човешко начинание е в някаква степен несъвършено. Наличието на несъвършенства в човешкото добро, от една страна, и неизбежният добър предлог в злото, от друга, правят различаването на добро от зло много трудно.
Старецът смяташе, че злото винаги действа „с измама“, прикривайки се с добро, но че доброто, за да се осъществи, не се нуждае от съдействието на злото; затова там, където се появяват недобрите средства (лукавство, лъжа, насилие и подобни), там започва областта, чужда на Христовия дух. Добро със зли средства не се постига и целта не оправдава средствата. „Доброто, недобре направено, не е добро“. Този завет ни е от апостолите и от светите отци. Макар нерядко доброто да побеждава и с появяването си да изправя злото, ще е неправилно обаче да мислим, че това добро се дължи на злото, че доброто се е родило като резултат от злото. Това е невъзможно. Но силата Божия е такава, че където се явява, изцелява всичко без ущърб, защото Бог е пълнотата на живота и твори живот от нищото.
Пътят на Църквата
„Светият Дух дава на нашата Православна Църква да разбира Божиите тайни и Тя е силна със своята свята мисъл и с търпението си“ (Писанията на стареца, стр. 308).
Божията тайна, която Църквата разбира чрез Светия Дух, е любовта Христова.
Святата мисъл на Църквата е „всички да се спасят“. И пътят, по който Църквата върви към тази свята цел, е търпението, т.е. жертвата.
Проповядвайки в света Христовата любов, Църквата зове всички към пълнотата на божествения живот, но хората не разбират този зов и го отхвърлят. Призовавайки всички да спазват Христовата заповед: „Обичайте враговете си“, Църквата чрез това застава помежду всички враждуващи сили и тогава гневът, с който са изпълнени тези враждуващи помежду си сили, срещайки Църквата на пътя си, естествено се стоварва върху Нея. Но Църквата, като осъществява делото на Христа на земята, т.е. спасението на целия свят, съзнателно приема върху Си тежестта на общия гняв, също както Христос е взел върху Себе Си греховете на света. И ако Христос е бил гонен и длъжен да пострада в този греховен свят, то и истинската Христова Църква също неизбежно ще бъде гонена и ще страда. Това е духовният закон на живота в Христа, за който е говорил и Самият Господ, и апостолите; а божественият Павел категорично го е изразил с думите: „Всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Иисуса, ще бъдат гонени“ (2 Тим. 3:12).
И това става винаги и навсякъде, по целия свят, там, където живее грехът.
„Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Матей 5:9). Тук Господ казва, че проповядващите Божия мир ще се уподобят на Него, на Единородния Син Божи; и ще се уподобят във всичко, т.е. не само в славата и възкресението Му, но и в унижението и в смъртта. В Писанието много се говори за това, ето защо истинно проповядващите Христовия мир никога не бива да забравят за Голгота.
И всичко това е само заради думите: обичайте врагове си. „Търсите да Ме убиете, защото словото Ми се не побира във вас“ – казва Христос на иудеите (Иоан 8:37). И проповедта на Църквата, която е същото това слово – „обичайте враговете си“, не се побира в света и затова светът през всички векове е гонил и ще гони истинната Църква, убивал е и ще убива нейните служители.
Откъс от книгата „Свети Силуан Атонски“
