Реаниматоложката Анна Успенская заминава като доброволец в едно от първите огнища на COVID-19 в Италия. Когато решила да го стори, тя се почувствала като пожарникар, влизащ в горяща къща — толкова ѝ било страшно. Претъпкани болници, един апарат за изкуствено дишане на десет души, сортиране на болните като на бойното поле… Било ѝ тежко, но дори редките минути на почивка използвала, за да спасява животи — предавала в Русия информация за това как в Италия лекуват ковид. Анна Успенская прави свой YouTube-канал, където споделя опит и впечатления с надеждата да предпази своите сънародници със съвети и преки впечатления от огнището на епидемията. С влошаване на ситуацията в Италия и недоверието, което вижда сред руските потребители, тя спира записите с емоционално обръщение към своите близки, в което казва – разбрах, че не мога да направя нищо повече, освен да ви помоля лично със сълзи да се пазите.
— Здравейте, скъпи приятели! Благодарим Ви, че ни гледате. Наш гост е Анна Успенская, лекарка-анестезиоложка и реаниматоложка от миланската болница «Сан-Рафаелe» в Италия. Здравейте, Анна!
— Добър ден. Благодаря Ви за поканата, много ми е приятно.
— Благодаря. Какво е положението при Вас?
— Ще Ви разкажа какво се случва при нас в Италия, в Милано. Сега работим в обичаен режим. Отмина пикът на епидемията и сега, разбира се, ситуацията е много по-добра, виждаме светлина в края на тунела. По пресмятания на вирусолозите към края на юни би трябвало да излезем от пандемията, ако събитията продължат да се развиват както досега.
Но това е голям въпрос. Никой преди не би могъл да си представи, че след Китай втория удар ще поеме Италия. Ако изхождаме от това, което се случи в Китай, Италия беше подготовена. Но Америка сега обвинява Китай, че властите там са скрили голямо количество информация. Дали поради грешки в прогнозите, дали защото са го правели преднамерено, не знам.
Когато гледахме новините от Китай, аз нямах усещането за реална заплаха. Ние бяхме морално подготовени — да, скоро ще започне епидемия. Но, съдейки по данните на тяхната статистика, аз нямах усещането за надвиснала заплаха.
— Около 20 февруари бях в Италия, когато затвориха Милано. Нашите милански приятели ни идваха на гости, те съвсем нямаха усещането за приближаваща се буря, заплаха. Разбирали ли са медиците в този момент, че ситуацията се развива стремително и много опасно?
— Да, разбрахме това в края на януари — началото на февруари. Именно тогава пламна огнището в град Кадони и мерки бяха предприети много бързо. Правителството трудно можеше да прецени самостоятелно ситуацията, то се ръководеше от мнението на експерти, лекари, политици… А решението трябваше да се вземе буквално за дни.
Когато затвориха Милано, сложиха блокпостове. Градчето Кадони, откъдето започна епидемията в Италия, беше моментално блокирано. Нови заболели се появяваха всеки ден. И тогава у всички нас се появи усещането за катастрофа.
Мина една седмица, в този град бе въведена извънредна ситуация, съседните територии започнаха да приемат болни оттам — местната болница вече не се справяше. Така бяха въвлечени практически всички градове, които започнаха да приемат тези болни.
Естествено, след това започнаха да се появяват болни и навсякъде по тези места, тоест ситуацията се развиваше изключително бързо.
— Тоест за дни и часове?
— Да, да.
— Кога в «Сан-Рафаелe» се появи първият пациент с коронавирус?
— Мисля, че в началото на март приехме първите пациенти. «Сан-Рафаелe» по принцип е частна болница. Голяма, много добре осигурена. От Ломбардия пристигна запитване — искаха помощ от нас, държавните болници вече не се справяха.
Неколцина доброволци от нашата болница и от другите клиники на Милано отидоха да помагат, аз също бях сред тях. Защо се съгласих да отида ли? Исках да помогна на колегите, това бяха хуманитарни съображения.
Давах си сметка и за това, че е въпрос на седмици епидемията да започне и у нас, и затова е необходимо колегите, които вече са били в тази ситуация в течение на няколко седмици, да споделят опита си с нас. Тогава болестта беше на два месеца и затова дори двуседмичният опит беше безценен.
— Не Ви ли беше страх, че ще се заразите?
— Смятам, че всеки човек, който планира да работи в здравеопазването, трябва да си дава сметка, че ще се окаже в зоната на риска при всички инфекциозни заболявания. Морално трябва да сме готови за такива ситуации.
Информацията за заболелите в Италия не се крие, всички данни се публикуват в медиите. И ние виждахме, че смъртността е много голяма. Естествено, това психологически се възприемаше като заплаха, много трудно ми бе да взема решение.
При мен и при моите колеги не се появи нито паника, нито неприемане. Но имаше много голям стрес. Преди да замина за там, аз не спах две нощи. Сънувах кошмари. Това наистина беше тежко — да седнеш в колата, да си сложиш маска, да отидеш там…
Имах чувството, че влизам в горящ дом като пожарникар. Страхувах се и за самата себе си, и за моите близки. Но не можех да избягам. Всички чудесно разбирахме, че пандемията рано или късно ще засегне всички ни. От това не можеш да се скриеш, няма как да се качиш на самолет, да отлетиш някъде, да се скриеш и да чакаш. Още повече, че нашата професия ни задължава да сме готови за такива ситуации. Но, разбира се, там беше много тежко.
— Неслучайно споменахте пожарникарите, начинът на работа на лекарите в «червената зона» е аналогичен на действията по време на бедствия и катастрофи. Така работи министерството по извънредните ситуации, пожарните и другите спешни служби. Кое беше най-тежко за Вас от психологическа гледна точка?
— Имаше два тежки момента. Аз се занимавам със спорт и бягам полумаратони. Преди началото имаш чувството, че се трупа адреналин, тялото се готви за тежко физическо натоварване. И в «червената зона» усещах същото, само че не час-два, а практически през цялата седмица — постоянно чувство, че си на ръба.
Колегите практически живееха в болницата. Знаех, например, че началникът на болницата не бе излизал две седмици от нея, работеше денонощно. Естествено, той се опитваше да пусне колегите у дома, да им даде възможност да си поемат въздух поне за 12 часа — да поспят, да хапнат. Лекарите катастрофално не стигаха, натоварването беше много високо, а пък и колегите в един момент също взеха да боледуват. Затова бяха принудени да отправят зов за помощ из цялата страна, да търсят доброволци.
И второто: безпомощността. Когато виждаш човек, нуждаещ се от помощ, и не знаеш реално ще можеш ли да му помогнеш, защото работиш в ситуация с ограничени резерви. Имаш едно реанимационно място на десет нуждаещи се. Принуден си да ги сортираш. Това е истинска екстремна ситуация, военно положение — като на бойното поле. Имаш един вентилатор на 10–20 потенциални пациенти, и трябва да решиш кой от тях…
— Това не е метафора? Един апарат за изкуствено дишане на 10 пациенти, нуждаещи се от него?
— Да, така беше през първата седмица от епидемията. Сега, разбира се, ситуацията се е променила. Осигурени сме с абсолютно всички материали — и защита, и медикаменти, и апарати за изкуствено дишане. През първите дни обаче не беше така, когато едновременно хиляди болни постъпваха в болниците. Уверявам Ви, че нито една страна в света не би могла да се справи с това.
След ситуацията в Италия всички страни по света разбраха [опасността от пандемия]. Разговаряла съм с колеги от Русия, Германия, Америка. Всички гледаха китайския опит. Но там се посочваха цифри на смъртност, съпоставими с грипна епидемия. Всяка страна притежава резерви, за да се справи с такава епидемия. Нито в една държава не е възниквала извънредна ситуация по време на сезонния грип.
Но пандемията на коронавируса е абсолютно несъизмерима с грипа. Тоест смъртността, разбира се, е много по-голяма. Влияние оказа и една особеност на италианското население — голяма част от него са възрастни хора. По принцип това са хора с добро здраве. 80-годишни италианци ходят на излет в планината, те са абсолютно самостоятелни, сами си купуват продукти. Но когато в зоната на риска се разболяват всички, уверявам Ви, че нито една страна в света не може да издържи такъв потоп от болни.
— Това, разбира се, води до голямо емоционално натоварване върху медицинския персонал. В частност, необходимостта от сортиране на пациентите. Как бе организирано това? Чела съм препоръки на СЗО и ръководителите на етичния комитет на американската медицинска асоциация, че лекарите, които лекуват пациенти, не трябва да вземат решения как да разпределят ресурсите, и, в частност, апаратите за изкуствено дишане, защото, ако това се прави, то ляга като непоносимо морално бреме върху тях, с което им е трудно да се справят. Как беше при Вас? Кой вземаше решението?
— Не, разбира се, това решение се взема изключително от лекаря. Защото никой друг не може да го направи. Не съм чела тези препоръки, но ми се струва, че това е абсолютно…
— Неправилно?
— Неправилно, да. Само лекарят може да реши кой болен се нуждае от реанимация, а кой не. Естествено, през първите дни това бе принуден да прави и анестезиологът. Всички етажи на болницата бяха дадени за COVID-болните. В нормалния живот, в спокойно време това решение се взема от инфекциониста, терапевта, а тук поради недостиг на персонал бяха привлечени абсолютно всички специалисти. Тоест това можеше да бъде и хирургът, и терапевтът, и тъй нататък. Те се занимаваха с обичайната си работа — преглеждаха болните, водеха документацията, определяха лечението. Когато виждаха, че болните се влошават, викаха анестезиолога.
Често пъти в големите болници анестезиолозите се занимават с болните в реанимационното отделение. Плюс това няколко колеги работят и в други отделения. Има телефон на екстрената служба, на който лекар от всяко отделение може да се обади и да каже: на пациента му става по-зле, направете му преглед, ако обичате.
Във всички болници аз помагах на колегите — ние преглеждахме болните, бързо ги сортирахме, правихме назначения. Имахме списък с пациенти, на които трябваше да обърнем особено внимание. И, естествено, с това сортиране се занимавахме ние. Кой друг би могъл да определи кому е нужна реанимация?
— Стигаха ли Ви, например, легла за пациентите? Гледали сме ужасяващи кадри на болни, налягали в коридора… Доколко верни са те?
— Да, гледала съм тези ужасни кадри на болни от Испания, налягали по пода в приемната. Дори в «червената зона» в Ломбардия не съм виждала такова нещо. Там успяхме да организираме нещата бързо — включиха се всички останали болници, бързата помощ, другите здравни институции, които приемаха спешно пациенти.
Когато пристигнах в този град, аз работих една нощ, а след това останах за още едно дежурство. През следващото дежурство откарвах пациентите от болницата, която вече не се справяше, нямаше свободни места.
Оперативният център, където постъпваше цялата информация, съобщаваше за свободни места в други болници в Милано – и ние веднага откарвахме там болните, нуждаещи се от реанимационна помощ. Или пък се отваряха места в други болници, които приемаха и тежки нереанимационни болни. Всичко беше много добре съгласувано и организирано.
— Анна, споменахте, че сте работили цяла нощ, а след това сте останали за още едно дежурство. Как беше регламентирано това? Колко време сте работили?
— В нашата болница и в много други ние установихме 12-часов график на дежурствата. В нормалния живот дежурствата продължават 6–8 часа.
Трудно е да работиш 12 часа в респиратор, в костюм, не можеш да отидеш когато поискаш до тоалетната. Затова, когато влизаш в «червената зона», трябва да премислиш всичко — да не пиеш вода, защото след това вече няма да можеш да излезеш. На една смяна имаш 20 минути за обяд и тоалетна. Всичко трябва да е строго планирано и регламентирано на ниво болница.
Затова, когато в Русия започна епидемията, аз се обадих в Москва, предупредих там голямото началство, след това създадох YouTube-канал. Там давах препоръки, но не за лечението, а за организацията на работата. Най-трудно се оказа именно това – как да организираш правилно работата в екстремна ситуация.
От самото начало ни беше ясно, че няма да ни стигнат медицинските сестри. Натоварването върху лекарите нарасна, на един реаниматолог се падаше много голямо количество болни. Справяхме се. Но сестрите катастрофално не достигаха. Затова се обадих в Русия и им казах: преобучете целия персонал — операционните сестри, сестрите от отделенията. Защото в реанимационните отделения те няма да стигат.
— Как се справихте с този проблем?
— Всички операционни анестезиолози автоматично станаха реаниматолози. Но тук няма никаква загадка — нашата специалност е една, просто за удобство в много болници анестезиолозите се делят на реанимационни и операционни. Но в действителност това е една професия, и, естествено, на колегите им трябваха само ден или два, за да си спомнят всичко – голям проблем тук нямаше.
Повече проблеми имахме със средния медицински персонал, защото реанимационното отделение си има своя специфика. Операционните сестри трябваше да вникнат в нея. Но те бързо навлязоха в нещата, всичко бе нормално. По-нататък бяхме принудени да използваме и сестрите от отделенията. На тях, разбира се, им беше най-трудно. Сестрата, която в обикновения живот попълва картоните, раздава таблетки и прави инжекции, идва да работи в реанимацията. Това е съвсем друга работа и на тях, разбира се, им беше тежко.
Ние обаче намерихме изход. Имахме експерт с опит, той ръководеше и други опитни сестри. А последните вече помагаха на средния медицински персонал, който бе въвлечен в този процес. Тоест винаги има супервайзер, който наглежда нещата, дава съвети. Затова най-важното е да организираш процеса.
По време на екстремна ситуация е възможен недостиг на оборудване, средства за защита и персонал. Но трябва грамотно да се организира и пресметне всичко.
— В началото на нашия разговор споменахте, че сте се ръководели от хуманитарни съображения, когато сте предложили помощта си на друга болница, и сигурно мнозина медици по същата емоционална причина са били въвлечени в този процес. Но нали всичко това е достатъчно сложно — и емоционално, и физически. Имаше ли случаи на медици, които не са искали да участват?
— Не мога да кажа, че не е имало такива случаи. Но никой не е бил каран насила да работи в огнището на инфекцията. Доброволците, които предложиха помощта си, бяха много. Онези, които останаха у дома, също знаеха, че ще дойде и техният час да работят в своята болница с COVID-болни.
— А те можеха ли да откажат?
— Не мисля. Но аз нямам такава информация. Никой от моите колеги от съседните болници [не отказа]. Ние споделяме помежду си информацията, обсъждаме нашите наблюдения, вземаме заедно някакви решения още преди да излезе директива от болницата. По цяла Италия медиците ежедневно провеждат уебинари. Ако е налице някаква нова информация, те веднага я споделят.
Естествено, включиха се специалисти от различни области и направиха статистически анализ – колко са болните с определена патология и така нататък. Тоест всичко е добре организирано и това, разбира се, е много важно. Но да се върнем към Вашия въпрос — някой да се е отказал? Такова нещо аз, честно казано, не съм чувала.
— Често се сблъсквам с тревога и страх у медиците, свързани с недостиг на средствата за защита, с възможността да се заразят, да донесат болестта в своя дом и да заразят своите близки. Има ли някакви организирани мероприятия по психологическа помощ за медиците в този стрес?
— Да, разбира се. Единственото, което искам да кажа, е да уточня един момент. Тук много важна роля играе държавата. В Италия рано въведоха карантина, това помогна за ограничаване на инфекцията. Ето защо ние вече няколко седмици наблюдаваме много силен спад на заболеваемостта. Работим в нормален режим, без претоварвания благодарение на това, че бе въведена карантина и не бе позволено никой да излиза на улицата.
Държавата се погрижи за онези, които останаха у дома, отпусна им помощи. Включиха се доброволци, онази огромна мрежа, с която толкова се славеше Италия в мирно време. Пенсионерите у нас не излизат навън, хората им носят продукти, слагат ги до вратата, натискат звънеца и си тръгват. Има доброволци-лекари, които наблюдават болните, разговарят с тях по телефона как се чувстват. Всичко това помогна на работата на медиците в стационарите.
Що се отнася до недостига на средства за индивидуална защита – по-опасно ми е да изляза на улицата, отколкото да работя в отделението, където съм осигурена с еднократно бельо, маска и очила.
Преди да се излезе от болницата, ние минаваме през много процедури, вземаме душ, преобличаме се в чисти дрехи. И е по-опасно да излезеш без средства за защита в града, отколкото да останеш в болницата. Гледам какви са проблемите и на руските колеги. Средствата за защита не достигат в болниците, това е проблем.
В болницата трябва да спазваш строго инструкциите, за да не се заразиш. Но в града е по-трудно да се защитите, когато излизате навън. Затова всички трябва да носят маска и ръкавици.
Радвам се, че моите близки вече отдавна се намират у дома. Майка ми послуша моя съвет, тя е пенсионерка, вече един месец не излиза от вкъщи. Продукти купува за един месец напред. Затова съм спокойна за нея.
— Майка Ви с Вас в Милано ли е или в Москва?
— Майка ми е в Москва.
— Анна, как издържате всичко това? Разбирам, че семейството Ви е в Москва, Вие страшно много работите, давате всичко от себе си, Вашите емоционални клипове в YouTube както ми се струва, са дали огромен принос за формирането на представите на руските лекари за това, с което ще трябва да се сблъскат. Какво правите, за да възстановите силите си?
— За мен самата време не ми остава. За пълноценна почивка нямам възможност. И няма да имам — това е екстремна ситуация, за която трябваше морално да се подготвя от самото начало. Работата ще отнеме не ден, не два, не месец… В най-добрия случай ще работим до есента в този режим. Не знам кога ще започне нормалният живот — с работа, почивка и отпуска. Не мисля, че това ще стане преди края на лятото или началото на есента.
Трябва да се подготвим морално за това, инак ще ни бъде много тежко. Този период трябва просто да се преживее.
— Има ли нещо, което Ви помага?
— Разбира се. Много ми помага сплотеността на персонала. По времето на пандемията се проявиха най-добрите качества на колегите. Изобщо човек се показва такъв, какъвто е, в екстремни ситуации. Хората се обединиха, защото е трудно да преживееш всичко това сам. Голяма подкрепа са колегите.
Сили дава и това, че болните оздравяват, връщат се към нормалния живот. Наскоро разказвах на едни мои приятели как това се случва у нас в реанимацията. Процесът на оздравяване изисква много труд, често пъти болните идват на себе си още докато се намират на изкуствено дишане. За да екстубираме болния, трябва да сме абсолютно сигурни, че той ще мине всички тестове. Отделяме максимално внимание на пациентите, които са в съзнание, за да ги подкрепим морално.
Наскоро се обадихме на роднините на един болен, който искаше да види децата си. Това беше много трогателна история. Пациентът е на 47 и има три деца. Когато постъпи в реанимацията, той се притесняваше за тях. Но нито веднъж не се оплака, че го е страх за собствения му живот. Мина един месец, състоянието му беше тежко. Ние съобщихме на децата му, че баща им иска да говори с тях.
Предупредих сина му, че ще е тежко — с други думи, подготви се. Обадихме се на семейството по уотсъп от неговата стая. Това бе взрив от емоции. Синът в началото се развика от радост, толкова му беше домъчняло за татко. Но мога да си представя колко тежко му е било да го види в такова състояние. Плакахме всички. Плака синът, плака бащата, плакаха всички сестри, лекари, беше много тежко.
Но това те кара да продължаваш да работиш. Знаеш, че вървиш в правилна посока. Ще върнем този човек на тримата му деца. Естествено, ние разбираме, че това е много голяма семейна трагедия, че ще останат далечни последици, но ние ще върнем този човек в семейството му.
— Каква история, чак тръпки ме побиха! Анна, исках да Ви задам още един въпрос, към края на нашия разговор, моля Ви да разкажете за онзи чат на специалисти, за който споменахте…
— Да. Искам да разкажа и за това какво ми помага в момента да се справя със стреса. Когато се сблъсках с епидемията, аз веднага започнах да мисля за моето семейство, за колегите в Русия. Разбирах, че всичко това тепърва ги очаква. Половината от времето си прекарвах на работното място, а когато се освобождавах, мислех как да им помогна.
Затова се обадих на Денис Проценко, той ме запозна с други лекари. Веднага се организирахме – в момента, в който излизаха нови препоръки, аз след пет минути ги превеждах и ги предавах на колегите в Москва. След това се включиха доброволци, които помагаха за бързия превод на препоръките. Благодаря им от сърце.
Едно момиче на име Ирина създаде сайт, където се качва цялата информация, преведени ръководства от Китай, Испания, Италия. На сайта има материали на руски език, преведени за лекарите.
И нещо, което е немаловажно, там е качен личният опит на лекарите в работата им с пациентите — и руски лекари, и чуждестранни. Има отговори на често задавани въпроси — как да облечем и съблечем костюма за индивидуална защита, как да лекуваме пневмония и т.н. (Професионалният канал на специалисти анестезиолози-реаниматори обединява над 9000 участници от цял свят, които споделят опит в реално време, обсъждат протоколи за лечение, препоръки на опитни специалисти, а също и въпроси за организацията на болничното пространство и средствата за индивидуална защита – бел.ред.)
Благодаря от сърце на всички, които участваха в работата по сайта, те извършиха огромна работа. И това ме подкрепяше. Когато вкъщи имах свободни пет минути, веднага тичах да предам информацията на доброволците, които я превеждаха, качваха в чата и обсъждаха. Знаех, че мога да помогна на другите. И това ми даваше сили.
Сплотеността и взаимопомощта ще ни помогнат да се справим с пандемията. Благодаря на психолозите. В тежките моменти, разбира се, бях принудена да се обърна към тях за помощ. Нивото на стрес надминаваше всички рамки, не бях в състояние да се справя с него въпреки цялата си подготовка. Благодаря на всички колеги, на моите приятели, които постоянно ми се обаждат и ми пишат. Невинаги мога да им отговоря, защото не ми стига времето за това. Но дори само когато виждаш на екрана съобщение — «ние сме с теб и зад теб, не отговаряй, само го знай» — това много помага! Благодаря на всички!
— Анна, и ние Ви благодарим! Нашето време неумолимо приключва и аз виждам доста въпроси, които хората задават и на сайта на Първия медицински канал, и в моя чат. Няма да имаме възможност да Ви ги зададем. Приятно беше да чуем това, което казвате. Обещахте, че всичко това ще свърши към края на юни…
— Тук, в Италия. Много се надявам, че да.
— Благодарим Ви от сърце за това, че намерихте възможност да ни гостувате днес и да споделите преживяното. Довиждане.
Превод: Андрей Романов
