Отец Николаос, по време на пандемията бяха публикувани Ваши изказвания относно вземането на причастие в условията на пандемия. Светият Синод на нашата православна църква реши да не ограничава достъпа на вярващите до светите Тайнства през периода на извънредното положение. Не беше променена и практиката на причастяване – получаването на Светото Причастие от една обща лъжичка. Как бихте коментирали решението на онези поместни църкви, които възприеха такъв подход?
Мисля, че трябва да поставим малко по-дълбоко въпроса. Не можем да се фокусираме само върху отделни моменти и елементи на цялото, както правим с темата за лъжичката и за литургията. За мен основният въпрос е: “За какво ни е нужна Църквата и Евхаристията?” – трябва да започнем оттук, за да можем да отговорим на другите, да кажем, схоластични въпроси.
Ясно е, че темата беше разширена до степен на богословски дебат – и това е добре, доколкото ще си отговорим на въпроса какво именно се случва в евхаристийната промяна. Ако не вярваме, че Причастието може да пренася зараза – защо? Ако самите ние се заразяваме по някакъв начин – защо се заразяваме? Трябва да започнем от по-дълбоко ниво.
Като индивиди ние идваме в Църквата, за да вземем нещо; аз като личност имам нужда от нещо, което Църквата може да ми даде. Може би не сме съвсем наясно защо имаме тази нужда, но тя е факт. Но проблемът си остава този – целта на получаването на Причастието. Мисля, че краткият отговор е: получаваме Причастието, за да осъществим Царството Божие на земята; за да променим начина на съществуване на всичко; за да променим собствения си начин на мислене, начина, по който се възприемаме един другиго, начина, по който възприемаме Бога. Евхаристията ни учи на по-дълбоко разбиране за Бога – за начина на Неговото съществуване, за това какво Той иска да ни даде като човешки същества.
Затова и първият въпрос, който трябва да си зададем, е: “Имам ли нужда от Църквата, за да принеса себе си пред Бога – така, както Той се принася за мен? Дали това желание е въпрос на благочестие само; нещо, което логично следва от моето кръщение и миропомазание; дали е нещо, което е важно за това да дам смисъл на живота си в перспективата на вечността?“.
Ако това е моята цел и перспектива, тогава осъзнавам, че имам нужда от Църквата поради дълбоко екзистенциална причина – защото съзнавам, че не мога да заменя това събитие – да бъда в Църквата – с нищо друго. Така виждам в своето пребиваване там самото изпълнение на своето съществуване, както и изпълнението на съществуването на света и на смисъла на историята. Когато отивам в църквата, аз се посвещавам на Христос, както Той се посвети на мен.
Мисля си за онзи разговор между Христос и Петър, за който си спомняме на празника на двамата апостоли. Христос избира двама души, които, да го кажем така, са се провалили. И двамата са го предали, всеки по своя си начин. Петър го предава пряко; Павел Го е преследвал, без да Му даде възможност да каже и дума. За него можем да кажем, че по някакъв начин е убил себе си, убил е Христа в себе си. И точно пред него Христос се явява в светлина – но не за да го унищожи. И му казва: Аз, когото ти преследваш, те обичам. И Павел се пречупва.
Петър също е предал Христос. И когато вижда Христос за последен път, Христос го пита: Петре, обичаш ли ме? Все едно му казва: Да, знам, че си ме предал, но Аз те обичам. Ти обичаш ли ме? И Петър отговаря – да, обичам Те.
Христос избира двама души, които са имали определено знание за собствената си нищета, за тоталния си екзистенциален провал. Той докосва тяхната “нула”, тяхното “нищо” и започва да строи благодатта си именно върху тази нула. Тези двама апостоли Му се посвещават. Подобно на тях, и ние можем да Му се посветим – всеки от нас е в някакъв смисъл провал…
Спомням си, бях много млад студент, когато се срещнах с о. Ефрем, сега светец, който умря в Америка, където изгради много манастири. Беше по време на всенощно бдение, срещнах го в двора на манастира, той носеше някаква пръчка в ръка. Помолих го да ми даде някакъв съвет, някакво наставление – и той изписа с пръчката в прахта на земята един кръг, една нула. Каза ми: виж, трябва да познаеш своята собствена нула. Както казва апостолът в Послание до Римляни: “Аз зная, че в мене, сиреч в плътта ми, не живее доброто; защото желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили… Нещастен аз човек!” (Рим. 7:18, 7:24). Тази нула, смъртта, е в нас. Старозаветният закон показва, че човешките същества са неспособни да бъдат добри сами по себе си. Казва им се да не убиват, да крадат, да не си отнемат жените… За този абсолютен закон Павел показва, че можем да получим знание за неспособността си да го изпълним.
Сега обаче имаме благодатта, Божия дар, който ни е даден на Кръста; благодатта, която ни се дава чрез Тайнствата. Затова имаме нужда от Църквата – за да се посветим на Христос и на Духа, за да може Църквата да стане вечна истина за нещата.
Това е първият въпрос, на който трябва да отговорим. Вторият е: какво е съвременната държава?
Вчера една моя нова книга беше публикувана в Гърция със заглавие “Отворената история и нейните врагове”, по аналогия със заглавието на известната книга на Карл Попър (за отвореното общество – бел. прев.). Подзаглавието е “Надигането на кадифения тоталитаризъм”. Книгата е анализ на Просвещението – философски и на места богословски – на противоречията на Просвещението и постмодерността; преглед на въпросите, които не могат да бъдат разрешени в нашето пост-просвещенско време от съвременната държава. Едно от тези противоречия се свежда точно до същия въпрос: за какво ни е нужна държавата? Дали се нуждаем от нея, за да може тя да защитава един общ смисъл на живота, или тя е нужна само за да осигури благополучието на индивида? Тези двете си противоречат, и в книгата представям едно изследване на тезите на Хобс за природата на естествения закон.
Какво е естественият закон? Дали той произлиза от природата (или дори от Бог) и как се съотнася с идеята за индивидуалното благополучие? Дали е нещо, което слушаме, или нещо, което използваме? Този конфликт никога не е бил разрешен, и произтичащите от него противоречия откриваме в модерното и пост-модерното време след Просвещението. Можем да изследваме много решения, които са били предлагани (Кант и някои съвременни философи), но това е тема на друг разговор.
Нека сега обаче се съсредоточим върху въпроса каква е ролята на държавата в тази пандемия. В една правдоподобна (и самодостатъчна) антропологична система всеки ден лекарите ни казват: трябва да правиш това, това и това, да не правиш нещо друго, да не ходиш на църква, да не ходиш на училище, да не се виждаш с приятели – и това е абсолютно правдоподобно, защото произтича от някой, който знае какво е добро за теб по-добре от теб самия. И ако кажеш: но аз имам свое мнение, имам какво да кажа за всичко това – най-вероятно ще бъдеш преследван, можеш да отидеш и в затвора.
Мислите ли, че в тази ситуация езикът е също важен? Как говорим на хората в Църквата, представяйки им дълбоките църковни измерения на смисъла на това да сме в Църквата и как, с какъв език, говорим на нецърковните хора, на държавата дори, за да представим своите аргументи и своите избори – да отидем на църква и така да нарушим закона? Неразрешим ли е такъв конфликт?
Конфликтът е неразрешим поради една причина. Днес невярващите диктуват кое е политически коректно. В този контекст това, което държавата разбира като човешко благополучие, се разминава с онова, което Църквата изповядва. За мен благополучието е да се посветиш на Царството Божие, което е Църквата, Причастието – където съм себе си, но и където съм с Другите – с Лицата на Светата Троица, Които също са Себе Си – Отец е Отец, не Син, и в същото време са абсолютно единени, защото Отец дава на Сина цялата Си същност и Синът, от Своя страна, Му я дава обратно (една същност и две Лица). В една друга моя книга пиша за това единосъщие, книгата се казва “Еклисиология на единосъщието” – и от него произтича нашето разбиране за Причастието. На гръцки използваме понятието “кинония” (общност, общение).
Обществото има отношение с общуването, с причастието (причастността), което пък има отношение към смисъла на живота. Но държавата не е съгласна с това.
От определена гледна точка съвременната държава започва от Тома Аквински. В книгата си опитвам да покажа, че Хегел е на страната на Тома по тези въпроси. Чета двамата успоредно, за да покажа как е създадена съвременната държава – чрез прокарването на разлика между природа и благодат. Държавата е истина за себе си. Тя е самооправдана. Както, ако природата е самооправдана, благодатта става амбиция. Можем да имаме благодатта, но можем и да я отхвърлим, ако човешката природа може да се осъществи и без нея по естествен начин. Така и държавата – тя може да осъществи сама предназначението си. И кой знае къде е по-голямото човеколюбие? Дали имаме нужда само от природата, от човешката природа без изискването на благодатта? Дали имаме нужда само от държавата без изискването за духовна общност? В този смисъл държавата, Хегеловата държава, или Томистката – българската, гръцката, американската (наричам съвременните държави “гръко-западни” заради произхода им) носи в себе си конфликт, който не можем да отречем. Дори концепцията за човешките права не е достатъчна, за да го разреши. Имам човешкото право да отида на църква и да получа Причастие. Но държавата казва: нямаш това право, защото ако го упражниш, може да навредиш на здравето си.
Или на здравето на другите.
Да, и на другите. И тук идва опитът на Църквата. Тя казва: вижте, няма зараза чрез Светото Причастие. Всички ние имаме този опит. Аз съм свещеник от 33 години, давал съм причастие на хиляди болни хора и съм го потребявал след това. Това е опит на хиляди свещеници. Имаме чудо. Може и да има в Чашата вируси, но Божията благодат, която също е там, не им позволява да навредят. Както казва и Христос, дори да пиеш отрова, няма да пострадаш. Държавата не вярва на това.
Но отче, как можем да участваме в обществен дебат, който по дефиниция би трябвало да се основава на здравия разум и науката и в същото време да използваме аргументите на чудесата? Такива аргументи не са съвместими с общественото пространство.
Да, нека се спрем на темата за науката. Мога да твърдя, че моят опит е научен опит. Аз съм един от хилядите, милионите, които могат да свидетелстват за определен опит.
В Гърция болничните свещеници излязоха с обща декларация преди месец. В нея казаха, че дават Причастие на много болни хора почти всеки ден от десетилетия. И всички свещеници са в добро здраве. Защо това да не е научен аргумент?
Ако кажеш на някого: видях НЛО, ако го казваш само ти, няма да ти повярват. Но ако двама, трима, десет души го кажат, тежестта вече е друга и едно такова твърдение може да се приеме като факт.
Как да приемем тогава факта, че мнозина свещеници бяха заразени и някои дори починаха?
А можем ли да докажем, че са се заразили от Светото Причастие, а не от прегръдка, целувка или от социалния си живот? Математически погледнато, свещеникът е човешко същество, той има своите контакти, ежедневен живот, ходи тук и там и може да се зарази навсякъде. Ако погледнем от другата страна – защо не са заразени всички свещеници? Заразените свещеници са много, много малко. Даваме Причастие на хиляди.
Но искам да кажа друго. Тук има конфликт. И решението е да се подчиним на правилата, които налага държавата – но единствено за да не предизвикваме една непрекъсната революция и сблъсък с властите. Колко души могат да влизат в супермаркетите? Можем да поискаме същият брой да могат да влизат и в храма.
Можем ли да кажем, че лъжичката е основният проблем? Богословите често казват, че приемаме Причастието от една обща Чаша, но не съм чувал, че и лъжичката трябва да е една. Можем ли да използваме лъжички за еднократна употреба и в същото време да останем в етоса на Църквата?
На хората това не им харесва.
Въпрос на харесване ли е, или е богословски въпрос?
Знаете много добре, че няма догматично определение, което да ни задължава да ползваме обща лъжичка. Общата Чаша по някакъв начин се мисли като задължителна. Църквата е използвала най-различни начини да преподава Причастието през вековете, знаем това. Но тези начини са били възприемани от Църквата самостоятелно. Нещо повече – отците са знаели добре, че много болести могат да бъдат предавани чрез слюнката. Хората са знаели това поне 5 века преди Христа, в гръцката медицина това е било известно. И отците са знаели това, защото много от тях са били и медици. Но са споделяли и вярата, което споделяме и ние – че общата лъжичка не може да заразява. Защо? Защото тя пренася Христос и Светият Дух не би позволил… Но ако това се превърне в богословски въпрос, нещата стават трудни за Църквата. Ако Църквата сама реши да промени, макар за известно време, своята практика, това е едно. Друго е, когато властите го изискват от Църквата (както бяха решили преди години в манастира в Есекс – даваха Причастие без да докосват устата на причастника, защото властите ги бяха принудили). В този случай Църквата се подчинява, за да избегне излишни конфликти. Не променяме богословието обаче.
Имаме проблем, когато някои богослови се опитват да променят богословието – например, като започнат да твърдят, че Причастието заразява. В момента аз самият съм в центъра на такъв дебат в Гърция, в който този въпрос придоби статут на догматичен.
А има ли и психологически аспект този въпрос – нововъзникващ страх от Чашата, от Причастието?
Да, вече има страх от Чашата. И точно затова много свещеници и епископи в нашата църква не желаят да променят причастната практика – именно защото този въпрос се превръща в догматичен. Можем да възприемем темата като закон, разпореждане, което идва единствено от държавата, която има собствена антропология и която не разбира как бих могъл да вляза в църквата и да се моля с всички заразени.
Но ние имаме и своя, отделна от държавата логика – отиваме на църква, защото имаме нужда да сме там; получавам Причастието, защото то има отношение към смисъла на живота ми и вярвам, че благодатта няма да позволи да ми се случи нещо лошо…
Но в този закон на църквата има и този елемент – да не се създават скандали и излишни сблъсъци – и затова Църквата може да каже: добре, мога да променя това – но не защото вярвам в това, за което ме принуждавате, а защото е единственият начин да избегна безсмислена революция, която би се обърнала срещу Църквата.
Нашата църква се оказа неподготвена за всичко това. Йерарсите ни нямаха време за реакция. Държавата излезе с ограничителни мерки още от първите дни. Пред храмовете се появиха полицейски коли и патрули. Полицаите бяха готови да арестуват свещеници и епископи.
Някои от поместните църкви изпратиха послание от вида “останете си вкъщи” до своите верни. Това беше ли акт на подчинение на властите, стигнал твърде далеч? Компромис с вярата?
Ако това послание идва от държавата, не би следвало да го превръщаме в богословска тема.
Но то дойде от църквите…
…Но беше предизвикано от държавата. Църквата има свобода. Но без евхаристийното събрание вече нямаме Църква. Църквата е събранието, синаксисът.
Евхаристийното събрание е Църквата.
Някой може да ни каже: спрете литургиите. И някои от нас могат да си останат вкъщи, но други ще отидат, после ще ги заместят други… Отново аналогията с моловете и ресторантите; можем от своя страна да поискаме определен достъп до храмовете, макар и ограничен, но Църквата трябва да не прекъсва своите събрания.
