През последните няколко декади имаме особено засилен дебат в обществения форум по много социокултирни и етическо-политически казуси както в нашето общество, така и в глобален мащаб, което изведе на дневен ред отново въпроса за участието на християните в политическите дебати, както и за ролята и мястото на Църквата в политическия живот на съвременното общество. В статията ще се опитам да дам смислени отговори на тези въпроси, без да влизам в полемиката „за“ и „против“, като ще очертая основните библейски и светоотечески критерии в отношение по оста Църква–държава.
Новата структура на социалния живот в постиндустриалните общества създаде проблеми1, които в миналото не са съществували в междуличностните и социалните взаимоотношения. Съвременната механократична цивилизация сближи хората, но не успя да ги обедини на духовно ниво, което е видимо днес в процеса на глобализация2. Появата на различни идеологии всъщност е проява на стремежа за събиране на човешката личност в нейната екзистенциална разпиляност като резултат на отчуждението от Бога и ближния.
Културните войни, които се водят през XX век, са сблъсък между неолибералните идеи и традиционните културни на много народи3.
През XX век противопоставянето между консерватизъм и либерализъм доведе до утвърждаване на либерализма, а по-късно – и до неолиберализма и превръщането им в доминиращи политически идеи в съвременния постхристиянски свят. В процеса на глобализация наблюдаваме намаляване ролята на отделната национална държава, а политиките, каквито и да са те, се определят от наднационални центрове (напр. ООН, НАТО, ЕС). Възможностите на локалните правителства да упражняват собствени политики са ограничавани от по-мощните наднационални фактори. През последните години наблюдаваме откровено безсилие от страна на държавата да създаде по-добро общество за своите граждани. От друга страна, наболелите проблеми на обществото не намират решение, а се задълбочават поради вече описаните процеси. В този ред на мисли е нормално християните като част от обществото да се интересуват от актуалните обществени проблеми и да търсят тяхното решение. По тази причина, а и за да определим ролята на християните в политиката, необходимо е да разсъждаваме за целта на секуларната държава.
Целта на държавата – две равнища
Целта на секуларната държава е да се грижи за сигурността и благополучието на своите граждани. Тази цел се постига с политически действия и средства, които регулират настоящия, а не бъдещия живот на човека. Както отбелязва Св. Николай Кавасила, човешкият живот се движи на две равнища: на равнище на земните неща и на равнище на вечността. Този констатация е аксиоматична, тя способства да разберем ролята и мястото на отделния християнин в частност, и на Църквата като цяло в политическия живот. Носителите на държавната власт, които и да се те, трябва да разбират тази диахроничност на общественото съзнание на всяко общество и да се съобразяват с неговите традиции и порядки. Самата Църква е тясно свързана с тези традиции и затова е необходима държавна власт, която уважава традициите на дадено общество, респективно на Църквата. Обратно – подмяната на традициите и порядките с политически методи и похвати води до подмяна на общественото съзнание и показва явно неуважение към Църквата носителка на тези традиции. Ето защо секуларната държава трябва да работи без да влиза в конфронтация с обществените традиции и нагласи. Това може да бъде осъществено чрез воденето на диалог и вземането на консенсусни решения по наболелите обществени проблеми, а не чрез налагане на тоталитаризъм в най-различни форми. Опитът на политическата власт на ологости (осмисли) човешкия живот, като присвоява ролята на Църквата е лош пример за водене на политика. От друга страна липсата на смисъл и уважение към човешкия живот води до анархия и беззаконие, затова и значението на Църквата за описаните процеси е да ограничи политическата власт до равнището на нейната компетентност.
Историческото присъствие на Църквата в социалния живот през вековете намалява рисковете от всякакви форми на тоталитаризъм и анархия. Нейната мисия и цел на социално равнище е уникална и незаменима. Тя придава и издига свободата и личното осмисляне на човека, което дава здрава основа за осъществяването на социалния мир и справедливост. Забравяйки своята идентичност обаче тя лесно се превръща в светска институция, която се фокусира само в благотворителната и социалната дейност.
„Кесаревото кесарю, а Божието Богу“
Отношението на християните към държавната власт през вековете се обуславя от описаното в Мат. 22:20–21 събитие, когато Христос отговаря на въпроса на фарисеите дали е позволено да се плаща данък на кесаря. Парадоксално състояние за християните е, че те са граждани на Божието царство, което обаче „не е от тоя свят“ (Иоан 18:36), и заедно с това са граждани на съответната национална държава. Трябва да подчертаем, че всичко, което притежава човек, принадлежи на Бога, и затова всичко, дори и държавната власт, съществува чрез Божия промисъл. По-важният момент се съдържа във втората част на отговора на Христос: „отдайте Божието Богу“, защото за човека е от екзистенциално значение преди всичко връзката с Триипостасния Бог. Тази връзка изисква пълно отдаване и синергия между човешката воля и волята Божия, като в същото време дава на човека истинската свобода от всяка земна власт. Ето защо от една страна признаването на светската власт е наложително, а от друга – имаме нейното отричане поради относителността ѝ спрямо Бога и Неговото царство.
Именно този своеобразен парадокс е създавал проблеми в тълкуването на думите на нашия Господ Иисус Христос. От една страна, през вековете този Негов отговор е използван за отхвърляне на много тиранични управления; например през XX век възниква т.нар. Евангелие на освобождението – антиколониално движение в Латинска Америка. От друга страна, Христовият отговор е използван за манипулативно подчинение на всяка власт, било то тиранична, или тоталитарна. Когато Христос разграничава „кесаревото“ от „Божието“, Бог придава светски характер на кесаревата власт и я ограничава в рамките на този свят. Затова държавната власт, каквато и да е тя, е условна и временна, погледната през призмата на пакибитието, защото тя ще бъде унищожена в края на света, но същевременно, макар и относителна, тя е необходима за настоящия живот, за да установява съответния социален ред. Св. ап. Павел съветва своите братя да се молят за всяка власт и да имат съответното страхопочитание спрямо „този който носи меч“ (Рим. 13:1, 1 Тим. 2:1–2), но това не означава обожествяване на властта, а признаване на ползата от нея заради ограничаване на злото в този свят.
Можем да направим интересен паралел със съществуването на смъртта. Тя прави невъзможно човек да не остане вечно в греха. Така и властта е допусната, за да се преодолеят анархията и личният произвол. Трябва да подчертаем, че смъртта, както и властта, не могат да бъдат християнизирани; те могат да бъдат победени чрез вяра в Светата Троица. Християнският живот не се ограничава до превръщането на християните в „образцови граждани“.
Уподобяването на Христос е онова аксиоматично твърдение, което задава основното задължение на християните да се подчиняват на Бога, като това не е легалистично спазване на определени норми, а е начин на живот на обожение (теозис), посредством Божите енергии (благодат). Затова подчинението на Бога е безусловно и всеобхватно, докато подчинението към държавната власт е частично и относително.
С разпространението на християнство през вековете Църквата е заела централно място в социалния живот на съвременната европейска цивилизация. Нейното присъствие обогатява обществото с духа на християнската любов и милосърдие. Отклоняването на Църквата от нейната мисия създава проблеми, когато тя бъде използвана като инструмент на политическата власт, а също така и когато изостави обществото на политическия произвол. Двете крайни състояния трябва да бъдат избягвани, макар и с цената на много жертви. Ето защо, дори когато Църквата влиза в конфликт със секуларната държава, като протестира срещу политически произвол и несправедливи закони, тя не трябва да изоставя своята душепастирска грижа и любов към Човека.
Поради тези обстоятелства Църквата е изправена пред много предизвикателства в днешния секуларизиран, крайно разделен свят. Нейната цел е да доближи този свят не като следва неговите различия, а като призовава за единство, като запазва личната и националната идентичност и същевременно не престава да показва и разкрива истинската свобода на човека, възможна само в пространството на кинонийно-евхаристиения църковен етос4.
Бележки:
1 Мандзаридис, Г. Християнска етика. Том I–II, С., 2011–2013, с. 458.
2 Beck, U. What is globalization? Cambridge: Polity press, 2000, p. 45.
3 Harakas, S. What orthodox Christian ethics can offer ecumenism. // Journal of Ecumenical Studies 45.3, 2010. p. 67.
4 Тутеков, Св. Добродетелта заради истината. ВТ: Синтагма, 2009. с. 343.
Използвана литература:
На кирилица
Бердяев, Н. Предназначението на човека. С., 1994.
Бигович, Р. Църквата в съвременния свят. С., 2013.
Попмаринов, Д. Съвременни богословски проблеми. С., 2004
Мандзаридис, Г. Християнска етика. Том I–II, С., 2011–2013.
Николов, Т. Обща биохимия.С., 1988.
Стоядинов, М. Църква, общност, общество. ВТ: Праксис, 2009.
Стоядинов, М. Божията благодат. ВТ: Праксис, 2007.
Флоровски, Г. прот. проф. Християнство и култура. С., 2006.
Тутеков, Св. Различията в секуларната етика и етосът на Църквата. // Философия, 5–6, 2001.
Тутеков, Св. Добродетелта заради истината. ВТ: Синтагма, 2009.
Янарас, Хр. Кризата като предизвикателство. С., 2002.
На латиница
Beck, U. What is globalization? Cambridge: Polity press, 2000
Breck, J. and L. Stages on Life’s Way: Orthodox Thinking on Bioethics. St. Vladimir’s Seminary Press, 2012.
Cherry, M. How Should Christians Make Judgments at the Edge of Life and Death? // Christian Bioethics, 12: 2006.
Copleston, F. A History of Philosophy. NY: Image.1962.
Еngelhardt, H. Tr. The Foundations of Christian bioethics. Lisse, 2000.
Fukuyama, F. Our posthuman future: Consequences of the biotechnology revolution. New York: Farrar, Straus and Giroux, 2002.
Harakas, S. What orthodox Christian ethics can offer ecumenism. // Journal of Ecumenical Studies 45.3, 2010
Theokritoff, E. Creation and Salvation in Orthodox Worship. // Ecotheology, 10, 2001.
