Това е странно и непонятно за мен служение – един монах да говори за брака. Като монах аз нищо не знам за брака. Но съм също така и пастир, и Господ води при мен души, за които съм отговорен.
Въпросът за семейството е станал най-важният въпрос в наше време. Неотдавна разбрах защо Господ постави пред мен този въпрос. Трябваше да изнеса доклад за брака, но нямах време да се подготвя. Затова реших просто да сравня брака с монашеството. Тогава видях, че между тях няма особена разлика. Какви обети се дават в монашеството? Обет за послушание. А нима това не е и брачен обет? За целомъдрие. Това не е ли обет и в брака? За нестежателство. Нима то не е важно и в брака? (Опитай се да придобиеш нещо тайно от жена си и ще видиш какво ще стане.) Нестежателството не е просто това да съм беден, то е акт на любов. Това е състояние, при което човек не може да живее и да е по-богат от другия. Нима мъжът може да живее по-богато от жена си и обратното? Всичко при тях е общо. Вижте как е живеела първата християнска община: в нея и монасите, и женените са живеели заедно, с един дух. Те са се хранели от една и съща духовност. Христос храни и монашеството, Христос храни и брака.
Голяма грешка е хората силно да разделят тези два начина на живот и да казват: тези там са монаси, те са се отрекли от света, а ние сме миряни, при нас всичко е по-просто. Нима Христос ни е дал различни заповеди? Нима имаме различни евангелия – за монаси и за женени? Нима ще застанем пред различен Съд? Нима сме призвани към различни неща? Нима пълнотата на богоподобието не може да се постигне чрез брака, чрез Божия образ, който е създаден като връх на творението? (Както се казва в книга Битие: „И Бог създаде човек, мъж и жена ги сътвори.“ (вж. Бит. 1:27)) Нима чрез брака човек не може да победи света? Когато християнският брак достигне надмирно равнище, в него вече няма влияние нито финансовото, нито социалното, нито политическото положение.
Смятам, че съвременното монашество може да даде важен принос за брачната институция, която се разрушава в наше време, напомняйки всички тези истини. Защо в наше време младите хора толкова трудно си намират партньор? Може би защото в съвременната епоха на секуларизъм културата на човешките взаимоотношения се е изгубила. Тази култура в някаква степен може би все пак се пази в монашеството. Св. Силуан също ни напомня за това. Той казва, че основата на нашата духовност не са само постите, а тя се състои най-вече в нашето отношение към ближния. Това е критерият за нашия духовен живот: „Нашият брат е нашият живот“, казва той. Чрез ближния ще се спасиш или ще погинеш.
Какво е положението в брака? Кой е нашият живот в него? Чрез брака Господ е дал удивителната възможност на човека да се спаси, да се преобрази. Разговаряйки с младите хора, които идват в нашия манастир, заедно стигнахме до извода, че причината за трудностите човек да намери партньор е съвременният манталитет. Църквата е ненадминат експерт в областта на човешките взаимоотношения. В монашеството всичко е построено върху отношенията. Ако вземем и християнския живот като цяло, какво виждаме? Христос ни е казал: „Покайте се.“ Какво означава да се покаеш? Да промениш мисленето си. Установяването на християнския брак, един вид брак, какъвто не е съществувал преди Христос, е всъщност възстановяване на първозданния образ на човека. Христос сякаш е минал покрай историята. Историците по онова време, с изключение на Йосиф Флавий, не Го споменават. Сякаш никаква промяна не е настъпила в света. И той продължава да си живее, както си е живял и преди. Но всъщност в света се е извършила вътрешна промяна – промяна на човешките взаимоотношения, която е плод на Тялото Христово, Църквата. Това е възстановяването на изначалното единство на човечеството. Един от аспектите на това единство е бракът.
Често хората не разбират правилно думите на св. апостол Павел за брака (в Посланието до Коринтяни – бел. прев.). Те виждат в тях утвърждаване на патриархата. Но това послание е извор на изключително вдъхновение. То ни разкрива какво е истинското служение на мъжа и жената. Когато започнем да привнасяме в тълкуването на това послание (което всъщност ни говори за царството Божие) нашите „езически“ разбирания, тогава естествено духът на човека започва да се бунтува. Как така жената да е създадена за мъжа, а не мъжът за жената? А една жена, която живее в Светия Дух, ще каже: „Да, това е прекрасно.“ Такава жена би казала: „Жената е за мъжа. Това е моята същност. Това е моята ипостас. Не защото той е по-висш, а аз по-низша.“ Християнството дава удивителна възможност на човека да разкрие своя потенциал чрез брака – потенциала на любовта.
Целта и в брака, и в монашеството е една и съща – да станем подобни на Христос в любовта. Да, пътищата са различни, но заповедите са едни и същи. В началния период на взаимоотношенията в една двойка Евангелието е сякаш естествено състояние по отношение на този, когото обичаш. Например, ако момичето помоли момчето да ѝ даде жилетката си, защото ѝ е студено, той веднага ще ѝ каже: „Не само жилетката, но и палтото.“ Ако мъжът помоли жената да му помогне в нещо, тя с готовност ще отвърне, че не само в това, а и във всичко е готова да го следва.
В това се състои задачата на Църквата: да помогне на младите хора да разберат, че Евангелието е тяхната книга, т.е. че в техните взаимоотношения всичко е важно. Светът говори за разрушаване на брака. Църквата говори за възкресение на брака. Господ е казал: „Тези, които изпълняват заповедите Ми, никога няма да видят смърт“ (вж. Мат. 19:17; Иоан. 8:51). Той, разбира се, няма предвид физическата смърт, така както и вечният живот не е просто безкраен живот. Смъртта ние виждаме навсякъде – смърт на взаимоотношенията, смърт на любовта, разпад на брака. Ако семейните взаимоотношения се настроят на евангелския лад, т.е. човек да разбере, че евангелската истина е основополагащ камък на взаимоотношенията му с другия, тогава той няма да види смърт в тези взаимоотношения. „Но ако не повярвате, ще умрете в греховете си“ (вж. Иоан. 18:24), казва Господ. За мен, като пастир, критерий за духовния напредък на човека е духовното здраве на неговото семейство. Често виждаме „благочестиви“ християни, които идват на църква, като преди това са прескочили своя Лазар в къщи (т.е. съпругата или съпруга), без да забелязват неговите страдания
Светите отци казват, че семейството е „малка църква“. Те казват също, че този, който е достигнал съвършенство в семейните си отношения, може да стане пастир. Можем да отбележим, че духовно здравите представители на монашеството, винаги виждат красотата на брака. Също така духовно здравите представители на т. нар. „бяло духовенство“ винаги изпитват възторг от монашеството.
Въпрос: Възможно ли е практикуването на Иисусовата молитва от брачни двойки? Възможно ли е човек, който е в брак, да постигне непрестанна молитва?
О. Николай: Без молитва семейният живот е невъзможен. Той също така не е възможен и без Църквата. Често хората казват, че брачният живот отвлича човека от молитвата. Може би, ако започнем да възприемаме брака като начин на служение, ще видим, че е тъкмо обратното: молитвата ще се храни от това ваше служение. Винаги се сещам за следния пример: Божията Майка никога не е живяла брачен живот. Външно обаче тя непрекъснато е служела на Йосиф до такава степен, че дори веднъж забравила Христос. Христос тогава е бил на дванадесет години, а Божията Майка била постоянно с Йосиф.
Какви други подвизи е извършила тя? Защо я почитаме повече от херувимите и серафимите? Има ли друго човешко сърце, което обича Бога повече от нея? А може би чрез майчинското служение на своя Син тя е придобила такава висша любов към Бога? С всичко това искам да кажа, че битовата обстановка по никакъв начин не ѝ е попречила в нейното служение и тя е достигнала свръхангелско съвършенство в молитвата.
Божията Майка е казала също: „Ето, рабинята Господня. Нека ми бъде по думата Ти. Както Ти искаш, така да бъде“ (вж. Лук. 1:38). Чрез това тя става по-висша от серафимите и от херувимите. И именно такова сърце е търсил Бог, за да се въплъти.
В брака този, „който претърпи докрай, ще се спаси“ (вж. Мат. 10:22). Който претърпи докрай, ще достигне преобразен божествената вечност. А ако хората не работят върху своите отношения, няма да устоят. Външните прояви, които виждаме в началото на една връзка, не са достатъчни, за да дадат вътрешно съдържание. Адам е имал същото изкушение: той поискал да стане бог, но не е знаел как. Изял плода, като си мислел, че това е начинът.
А Господ е дошъл и ни е показал в какво се състои блаженото състояние в рая, кое е дървото на живота, което расте посред рая. Той ни е показал истинската любов, която се основава на способността да се жертваш, да отидеш на кръста.
Истинската същност на брака е да пренесеш себе си в жертва, защото жертвата е признак на любовта. Без жертва не можете да изградите рая. Бракът е удивително учреждение, в което човек постепенно преодолява егоизма. В него постепенно нашето съзнание преминава от „аз” към „ти”. Когато се учим да мислим съборно, вече не говорим от себе си, а говорим от съборното единство на двамата в семейството.
Ако си спомним изкушенията на Христос в пустинята, какво виждаме? Господ толкова е бил потопен с ума си в Отца, че забравял да се храни. Той постел именно защото изцяло бил потопен в Отца. И целта на дявола оттогава и досега остава все същата: да раздели – не изведнъж, а постепенно – да отдалечи хората един от друг, да ги „разведе“. Какво предлага той на Христос? Да откъсне ума си от Отца. А какво отговаря Христос? Обърнете внимание, че Той нищо не говори от Себе Си, а казва онова, което е казал Отец. И така, когато дяволът един вид му казал, време е да похапнеш, Господ му отвърнал с думите на Своя Отец: „Не само с хляб ще живее човек“ (вж. Мат. 4:4). Тогава врагът предприема същата тактика: Ти говориш с думите на Отца, тогава и аз ще правя същото. И врагът започва сам да цитира Отца. Но Христос и тогава не откъсва ума си от Него. Всичко това е пример за нас как да пазим „първата благодат“, т.е. първоначалната любов във брака. С всички сили трябва да се стремим да се противопоставим на всяка тенденция за разделение.
В монашеството има едно такова учение за трите периода на благодатта. Когато в началото на монаха се даде благодатта на любовта, той като безумен е готов да строши главата си и да лети към манастира, защото нищо друго не може да прави. Но и в брака виждаме подобно чувство, когато между двама души се зароди любов. Каква е задачата на втория период? Монахът трябва да запази тази първа благодат. Но същото е и в брака. „Да спазваме това, на което ни е научила благодатта”, казва св. Силуан. Да, любовта е нещо, на което трябва да се учим. Ето защо ни е даден бракът. Любовта не е наше естествено състояние след падението. Затова ни е дадена и заповед да обичаме. Това е заповед, заради която трябва да вършим подвиг. Първата благодат ни се дава като „неправедно богатство“, като дар. Господ казва: „Ако не сте били верни в това, което не е ваше, кой ще ви даде това, което е ваше?“ (вж. Лука 16:12) И така, да се опази благодатта на първата любов към Бога в монашеството, а в брака – към мъжа или жената и заедно с другия към Бога, за това е нужен огромен труд.
Как монахът пази първата благодат? Той се стреми да следва това, на което тя го е научила. Същото е и в брака. Помнете какви са били вашите взаимоотношения в началото. Всичко е идеално. Ако, например, мъжът каже някакви по-груби думи, жената ще си каже: „истински мъж“. Ако той говори тихо, тя ще си каже – виж какво смирение. Ето това е първата благодат, когато човек не вижда нищо отрицателно в другия, когато всичко предизвиква възторг. Това е свойство на любовта. Бог също гледа така на нас. Той се отнася с възторг към нас като личности. Любовта покрива всичко. Христос търси оправдание, за да оправдае човека, а дяволът търси оправдание, за да го обвини. И какво става с духовния рай, който се дава в монашеството и в брака? Постепенно в този рай започват да растат плевели. Задачата на монаха е преди всичко да се бори с помислите. Нима това не ни е нужно и в семейния живот? Ако врагът, който разделя, започне да носи помисли на разделение, какво ще стане, ако ги приемете? (Хората си мислят, че борбата с помислите е само за монасите.) Постепенно умът ни се замърсява с демоничното мислене и се стига до разпад на брака. Хората се нуждаят от помощ в това. Нуждаят се от изповед, от „епископ“, т.е. от човек, който да ги „надзирава“, защото в брака също е нужно трезвение, бдителност.
Затова ни е дадено и цялото предание на „Добротолюбието“, в което отците ни обясняват как да пазим благодатта. Св. Силуан пише: „Трябва внимателно да спазваме всичко, на което ни е научила благодатта.“ Когато дойде вторият период на отнемане на благодатта, тогава за монаха небесата сякаш се затварят. Във взаимоотношенията му с другите всичко става черно. Манастирът от рай се превръща в затвор. Старецът от ангел започва да му изглежда като човек или почти като дявол. В семейните отношения също можем да видим подобни ситуации. Затова и Господ ни е дал заповедта да се научим на любовта, която Той Самият ни е показал. „Царството Божие се превзема с усилие“ (вж. Мат. 11:12). Само онези, които полагат усилие, ще го получат. Така е и със „царството Божие“, дадено ви във вашия брак. Ако не полагате усилия, нищо няма да получите.
Когато благодатта си е отишла, как мога да се преструвам и да казвам на другия, че го обичам? Честно ще му кажа, че вече не го обичам и край? А може би в този случай е по-добре да бъдем „лицемери“ и да скрием тази своя същност на вехтия Адам? И вместо това да положим усилия да се учим на любовта, заповядана ни от Христос. Така, както и на молитва не сме се научили веднага. Отначало сякаш сме били „лицемери“. Чели сме от молитвеника думи, които не са наши и не ги усещаме. Едва след няколко години тези думи постепенно са станали наши. Те стават част от нашите отношения с Бога. Така е и с любовта, която Господ ни е дал в началото като идеал: ние можем да я усвоим само чрез усилие над себе си. Тогава това „богатство ще стане наше“. И накрая това, което ни е било трудно, ще стане естествено за нас. Господ не дава нито един Свой дар просто така. Най-великият дар е Евангелието. Ние трябва да го усвоим. И това усвояване се състои в нашия подвиг.
Превод от руски: Мила Игнатова
*Публикуваният текст е част от беседа на отец Николай пред младежка публика при едно от посещенията му в България
