Българското „благо-„
Това е мой опит за словесен образ на родното ми българско „благо“, състоящо се от благата, които стоят отвъд думите.
Събрани от речници, от книги, от устната реч в своеобразен компендий, отделните думи могат да послужат някому за размисъл, за осмисляне на забравени или пренебрегнати истини; даже могат да се превърнат в някакво качество, в стойност. В апология на българското благо, а то е, че ние сме народ словен, и благо-словен, през девети век по Божия воля интегриран в държава и вяра от св. княз Борис Покръстител чрез единия общ език – старобългарския и чрез едната обща християнска вяра и църква.
Съзнавам, че в днешното време на словесна и езикова нищета, и „в едно общество, в което почти не се вярва на думите…“ (Варненски и Великопреславски митрополит Йоан, в поздравително слово към Богословския факултет на 1 октомври 2020 г.); и във време на речева немарливост и на говорно хулиганство, време на „реч на омразата“, език на „деконструкция“, на „политкоректност“ или некоректност, на фалш, на трудно поносими „визии“ из ефира и пр. – в такова време е най-малкото нелепо /не-лѣпо/ да се говори за словесно „благо“.
Не е благолепно някак. – Св. Патриарх Евтимий ни учеше (и ни учи!) да пишем „по лѣпотѣ“, т. е. по законите на красотата – на красотата като словесен образ на истината, Истината, Която е Иисус Христос. И да редим словата си по високия и благороден стил „плѣтение словес“, („плетение витийское“: Мин. ноем. 7 конд.), да сплитаме думите като „словесни венци“. Увенчаващи смисъла, който стои отвъд словата.
Словото на благоречивия св. Евтимий е именно такова везано слово: във витийния му изказ, във възторжените похвали за светци, в тържествената патетика. Защото според исихаста Евтимий чрез думата, дори само чрез външната ѝ форма се изразява божественият ѝ смисъл, тя става икона, а текстът придобива свещена стойност. „Словото…, назоваващо свещено явление, е също тъй свещено, както и самото явление“ – пише Дмитрий Лихачов. – Словото трябва да изрази абсолютната същност на нещата, вечното във временните и конкретните явления, сиреч божественото. Така разсъждава Д. Лихачов, който бе нарекъл старобългарската ни държава, може би по-конкретно времето на Златния ѝ век, Държава на Духа.
Именно исихастът св. Патриарх Евтимий е изковал прекрасната дума ‘безмълвие’, вместо кàлката на гръцкото ‘исихия’, което е ‘мълчание’; свети-Евтимиеви са и думите ‘благопристъпвам’, ‘любодобродетелен’, ‘благочестивомолие’ и др. Това е през XIV век. – Дали става дума за архаизиране на език и стил? – Не; а за догматическата строгост и отговорност на духовника и книжовника, за осъщественото от Евтимий „исправление кънигъ“, за сверяване на богослужебните книги с евангелските първоизточници и с правописните норми – „понеже българските книги са с много години по-стари и са от самото начало на покръстването на народа… Зная това и аз и то иначе не е.“ – утвърждава Григорий Цамблак (тъй като при ръкописното размножаване на старобългарските книги са били допускани от преписвачите грешки и неточности).
Да кажем и за изпълненото със светлина и златозарие слово на св. Климент Охридски, че е „от самото начало…“, древно и боговдъхновено; а светецът и книжовникът Климент е и родоначалник, и пръв класик на възвишената старобългарска агиографска проза, на тържественото слово, на празничната проповед и химнографията. – Това е в IX–X век.
Ето редове от Облажаванията, с които св. Климент Охридски величае своя учител: „…облажавам, о, преблажени отче Кириле,… златозарните ти очи, чрез които се премахна неразумната слепота и възсия благоразумната светлина… Облажавам пречестните ти ръце, чрез които се изля върху моя народ благоразумен облак, който напои с боготечна роса изгорелите от греховна суша наши сърца…“ (Из „Похвално слово за св. Кирил“).
*
На хвърчащи листа, почти като игрословица, си бях нахвърлила около шестдесетина /60/ сложни думи с първа коренна съставка ‘благо-‘. После преброих: в Правописния речник от 1965 г. са около 40 – броих само основните, без множеството различни техни форми и производни. В Официалния правописен речник на българския език, издание на БАН, 2012 г., са около 42, също само основните. В Речника на църковнославянския език от архимандрит д-р Атанасий Бончев (издание на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, I и II том, 2002–2012 г.), тези сложни (и благи) думи са около 280; с производните им форми и със смислово сходните думи те са най-малко два пъти повече.
Благословение.
„Благословен Бог наш“.
Благослов.
„Защото било благословно да прати туй Послание до Евреите…“ (за св. ап. Павел).
Благославям.
„Ще благославям Твоето име… Всеки ден ще Те благославям… отвека довека“ (Пс. 144:1,2). Благопрославям.
„Бъдете преблагословени, о вий, Методий и Кирил…“
Благовещение.
Благовестие; благовестител. „Колко прекрасни са върху планините нозете на благовестника, който възвестява мир, благовествува радост, проповядва спасение…“ Ето, Моят Раб ще благоуспее…“ (Исайя. 52:7; 13).
Благовествуване.
Възвестяване на Божието слово; учението на Иисус Христос; Евангелие.
Глас благовестни (Вазов, „Клепалото бие“).
Благоприятно, благосклонно, доброжелателно, благоугодно.
„Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя…, да проповядвам благоприятната Господня година“ (Лука. 4:18, 19). И: „Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!“ (2 Кор. 6:2).
Благосказание, т. е. хубава проповед; красота „словесъ Твоихъ“; и благопроповедник. Благоезичие – сладкодумие, красноречие.
И още: благовремие: „И тъй, нека дръзновено пристъпваме към престола на благодатта, за да получим милост и да намерим благодат за благовременна помощ“ (Евр. 4:16).
Благодат: „… и благодат Божия бе върху Него“ (Лука. 2:40); благодатен: „… и говорете на народа всички думи на тоя благодатен живот“ (Деян. 5:20); облагодатен. И: благодетел.
Благодарение. Евхаристия. „…затова благодарни бъдете. ; като с благодарност възпявате Господа в сърцата си…, всичко вършете в името на Господа Иисуса Христа, като благодарите чрез Него на Бога и Отца“ (Кол. 3:15–17).
Благонамерение: „благонамерена към нас Божия сила…“. Благопризнателна душа. // Да благоугаждаме на Бога.
Благопреуспяване: „… за доброто и благопреуспяването на обичния ни православен народ!“ (Неофит, патриарх Български).
И още: Благостно. И благоприличие; благосклонност; благоразположение; благовидно; благопристойно.
Благоговение: „Блажен е оня човек, който винаги пребъдва в благоговение“ (Притч. 28:14). // Благоукрасен; благообразен.
Благороден. // Благоверен (княз). // Благосърдечен. // Благовъзпитан: „Благовъзпитана душа цена няма“ (Сир. 26:17). // Благопризнателна душа. // Благодушие.
Благочестно, благочестие, благочестива мисъл (2 Мак. 12:43, 45).
Благонадежден – обнадеждаващ и обнадежден; и душевно спокоен; радостен, бодър: „тогава се ободриха всички, та ядоха и те“ (Деян. 27:36); убедително.
И благоволение: „Отваряш ръката Си и насищаш всичко, що живее по благоволение“ (Пс. 144:16). // Благотърпение. Благоденствие.
Благосътворя: да сторя добро; да окажа благодеяние.
Благоразумие. Благоразумният разбойник (Триод п. Вел. четв. свет.). Благоумие – съзнателен, разумен; мъдър. „Ангел, дух на благоумието“.
Благоусмотрение. Сматрям, гледам („Гледал я везир, сматрял я…“ – П. Р. Славейков, „Изворът на Белоногата“). Благосклонна преценка. „… и занапред да бъдат благосклонни към техния род“ (2 Мак. 12:31).
Благоцветен – доброцветен, обилно цъфтящ; цветист.
Благосенен – хвърлящ хубава сянка; благосеннолиствено – „разлистнато добросенчесто дърво“ (Богородичен Акатист, икос 7); Благосенна, „зеленееща се маслина… с хубави плодове, те нарече Господ“ (Йер. 11:16).
Благозрачен – с хубави очи, миловиден, хубостен.
Благозвучие. Благогласие – „уста благогласна, език медоточен“ (в посмъртната Похвала на св. Климент Охридски).
Благоухание. Благовоние. „И къщата се напълни с благоухание от мирото“ (Йоан. 12:3).
Благоизящество. Благоизобилие (у Неофит Рилски).
„Благорастворенний воздух“ – добре смесен с благоприятна топлина и влага; умерен, здрав; ведрина, ведрост.
Благосочетание и благосопряжение – добро свързване, здрава връзка; хармонично, съразмерно…
Благочиние – добър ред, порядък; благочинен. Благоприличен и благопристоен.
И още и още…
(И най-сетне, един мой неологизъм: благосъзерцание.)
…
И много повече блага, назовани и изобразени с мъдро изковани думи от боговдъхновени мъже. Това благословно изобилие и богатство иде от сгласеното (Вазов) на старобългарския език Божие слово – Свещеното Предание и Свещеното Писание.
Език с това словотворене, с такъв словен имот, език въплътил и назовал толкова много благолепие и благодат, не може да е нито малък, нито беден. Нито неразбираем, както говорят днес някои млади богослови. – „Все туй ругателство ужасно, модно“ (Вазов, „Българският език“, 1883 г.)! Просто у нас не се изучава, както в повечето страни се изучава старото състояние и развой на съответния език. Ние сме известни с липсата си на уважение към традицията. – Малки и бедни, уви, сме аз, ние, които обеднихме словом и духом родния си език. Бедна и оскъдна е делничната ни реч, спонтанната леснина на подмяна с нелепи чуждици и псевдо-технологизми, сред които смисълът се губи, а и сякаш малцина изразяват или търсят смисъл.
Носител на онази благо-словна и богата лексика не е само богословската книжнина и църковните среди. Преизобилни са онези думи и в творбите на възрожденските писатели, на църковните и обществените дейци от епохата, не липсват в предкомунистическата литература и в речника на светската интелигенция. Разновидности на тези сложни и благи думи днес все още се срещат и в някои от диалектите ни.
Съзнателно не правя (не се наемам) аналогии и сравнения с други езици и народи. Прави го науката, сравнителното езикознание и пр. Други езици са и по-богати, и по-различно изкусни от българския. Но нашият има една неотнимаема благодат: „свят мъж“ го сътвори…, когато Сам „Бог му яви буквите“. Още един език/народ (една е думата в старобългарския език) грамотно и внятно се приобщава към Христовото Слово и вярата в Христа. – За мен това е нашето българско благо, и моето благо. Моят език и вяра, моят православен и културен код. Моето общуване с Бога. В родния език се чувствам удобно и уютно като в родния дом, в „малкото си отечество“.
Духът на мястото
или моето „малко отечество“
Имам две родини: родното ми място и родната ми реч. Или: Божията земя и Божието слово.
Това са двете ми отечества: езикът, родният ми говор с нашето тъмно североизточнобългарско „задно учленявано“ Ъ, най-вероятно гласеж идещ от старобългарската голяма носовка Ѫ; другото е „духът на мястото“ – североизточният „онгъл“, земята около Мадара, Плиска, Велики Преслав. Когато мога, отивам на поклонение до трите онгъла на онзи основоположен три-ъгълник в родния ми край. Вярвам, че всяко от тези каменно-темелни места ми е отдало даром по някой звук, дума, образ от великата си преславна древност. Някой доловен звук от длетото на пра-каменоделец на неопровержимите с лапидарната си категоричност старобългарски каменни надписи по оцелели колони, днес изложени в музеите, по отломъци с вдълбани слова, знаци и кръстчета.
Тук някъде, из просторите на тези поля и високи плата, витаят духовете на плисковско-преславските първостроители, воини, словотворци, ваятели от IX–X век – школата на боговдъхновените ученици и последователи на Светите Кирил и Методий. Много отдавна, когато за пръв път стъпих върху хилядолетните едри камъни на свети княз-Борисовия път – път от главната порта на двореца му в Плиска към основите (тогава се виждаха само основите, а днес са надградени измислени зидове!) на Голямата базилика, в която е бил покръстен в Христовата вяра Царят и царевият Двор, изпитах особен трепет и гордост от принадлежността си към духа на тези места.
Попивах с очи всяка резка по грамадните излъскани камъни на свети княз-Борисовия път от Двора до Храма. Хилядолетен Камък. Хилядолетен Път. Камък, глава на „онгъла“, на държавността, на Христовата вяра и църква на българите. А над първостроителите и първоучителите на вяра и слово – високо горе от небесата сияе и благославя с десница образът на Сеяча на Словото…
С труда на археолозите – от Карел Шкорпил до днес, земята на моя североизток изобилно разкрива още и още знания за духовния и културния живот на Първото българско царство. От Мадара, Плиска, Преслав, Шумен – до новоразкритите огромни манастирски комплекси с множество надписи и реликви край Равна, Провадийско, край Крепча, край Варна, Караач теке, които говорят за повсеместна просветна и книжовна дейност след покръстването (865 г.) и за далновидността на св. княз Борис покръстител и цар на българите. Първият ни будител, във всеки смисъл на думата – така го нарече проф. Казимир Попконстантинов.
На св. Пантелеймон, обичан светец и лечител, цар Борис като ктитор построява два манастирски храма: в престолния Велики Преслав и в Охрид, двата най-отдалечени един от друг краища на Царството. В моя край хората наричат този манастир кратко Патлейна, а самата местност – Старините: отиваме до Патлейна, или, да се разходим до Старините. Има нещо почтително в думата – сиреч, не до развалините, не до съсипните, а Старините („о, пресвещени старини…“).
Човек трудно може да побере и възстанови във въображението си онази с вдъхновение и с византийско изящество благоукрасявана престолнина. Можех само да я изстрадвам. Били са размирни времена. Покъртителни руини. Прележали са хилядолетие в земята, в разруха и забрава. Открива ги преславският учител и археолог Йордан Господинов. Тук оставиха част от трудовете си и чудесните Тотю Тотев – археолог, теолог, университетски преподавател, ректор, който ръководеше разкопките и проучванията на Велики Преслав, и съпругата му Цветана Тотева, художничка керамик, която възкресяваше традицията на рисуваната великопреславска керамика от бяла глина, чиито образци професорът разкриваше изпод земята от преди хилядолетие… Божият мир над душите им.
Беше вдъхновеното ми време за тъгуване. За пръв път стъпих с недостойни нозе по керамичния под на останките от хилядолетната църква „Св. Пантелеймон“… Тънко зеленикаво лъчение трепти едва доловимо, а околните дървета се извисяват над благословените зидове…
Тук някъде, като птица феникс оживя от топлата пепел уникалната икона на св. Теодор, отдавна част от световното културно наследство. Била е изработена през десети век. При съсипването и грабежа на манастира иконата е била скрита в манастирска кула, която също рухва. Намерена е в 1909 г., на разпръснати късове. Йордан Господинов я събира, сглобява в дървена рамка, и, подпряна под манастирска стряха заедно с други нахвърляни останки, иконата преживява още 40 години, до 1948 г.
Преславският свети Теодор Стратилат сякаш е искал да остане в манастира си, при ктиторите, при царя, при народа си. Светецът – Христов воин и страдалец за вярата, с поломени на късчета одежди, копие, нимб, но все така аскетично изящен в блестящата си глеч: двадесет изографисани и здраво изпечени керамични квадратчета 12 х 12 сантиметра, четири на ширина, пет на височина, и строго благославя. Нас недостойните.
Вместо епилог
„И мнозина пили от този учителен извор“
Преди повече от хилядолетие светите братя Кирил и Методий сътворяват боговдъхновената азбука Глаголица, върху която се създава и утвърждава нов европейски книжовен език – старобългарският, с висок достолепен богословски и литературен стил (днес третият език в ЕС). Сам Бог милостиво излива благодат върху извисени духовни личности, които да отстояват борби с ереси, неверие, разногласия, разделения, гонения, както и с човешката леност и с „греховната суша на невежеството“. Онези високославни мъже светите Седмочисленици, които със сигурност са небесни свети Многочисленици – а „Княз Борис жадуваше за такива люде“, – са сторили България класическата люлка на старобългарската и всеславянска богословска книжнина и култура. Това е наша привилегия и основание за осъзнато достойнство.
Българският, наследник на класическия старобългарски книжовен език, отдавна е привлякъл вниманието на езиковедите (не само слависти) заради интересните си особености, древност и исторически развой – една от причините да се изучава в около стотина чуждестранни университети. На един международен колоквиум по старобългаристика в София проф. Уйлям Федер от холандски университет, вместо пожелание за развитие на международното научно сътрудничество в тази област, прочете откъс от кирилски ръкопис, произхождащ от Плисковско-Преславското старобългарско книжовно средище, в потвърждение на мисълта си, че „този език не е мъртъв, а само позабравен“!
Изпитвам почит към високата словесност и богословска разлистеност /краегранесие/ на стила на старобългарската книжнина, към св. Климентовата агиографска пространност, към анафоричните „облажавания“, към химнографския акростих („Климента песни“, „Гранеса добра Константинова“ и др., открити от проф. Георги Попов, и от други учени допълвано); към св. Патриарх-Евтимиевата похвалност, панегиричност и прочее; тяхното слово е Бого-словно; то стои високо горе над всекидневната реч и извисява ума и душата към небесното, към Божието.
Когато във времето на „зрелия социализъм“ работех в редакция на вестник и в писанията си вмъкнех дума като благодатно, благородно, не дай Боже благословено, (един колега даже ме бе попитал какво е благочестивост), – наблюдаващият зам.-главен редактор, който обикновено беше и партиен секретар на редакцията, с дебелия флумастер зачеркваше такава дума. А в по-ранния социализъм ни учеха, че изобщо сложните думи като славолюбие, благоприличие, благоприятно, нравоучение, добросърдечие и подобни, в журналистиката трябва да се избягват, защото са „вреден буржоазен остатък“. Да не говорим за „религията – опиум за народа“. – И започваше ровене в досието ти – да не би „социалният ти произход да е неблагонадежден“ и да си „неподходящ за идеологическа работа“. И разбира се, ме уволняваха и по двете причини.
Така бавно и полека соц.-идеологията и атеизмът ерозираха мисленето на поне две поколения.
Днес постмодернизмът, либералната демокрация и технологиите плъзгат езиковата и мисловната ерозия по друга плоскост. Но посоката е видна.
Ефирът и зефирът кънтят от празнодумство и натраплива убогост. Дали след време някое бъдещо поколение ще намери основание да се гордее с нас, предшествениците си, и да възкликне за епохата ни: „О, пресвещени старини…“ ?
А ние родом сме народ словен! България е родена и обединена от едното слово и едната вяра. Жалко е да занемаряваме даровете си.
Писмен, книжовен, литературен език на родния ти говор – това е превелик дар Божий, даром дадено ни благо: „Даром получихте…“ (Мат. 10:8). Животът на езика, на думите и грижата за словото е висша работа. Те са кодът между нас и Бога. Осъществлението на Божия Дух в нас. Когато всичко световно премине, навярно ще остане да се носи и да кънти в поднебесието единствено Словото. Божието Слово: Аз Съм Вечносъществуващият.
Един опит за словесен образ на родното ми българско ‘благо’, съдържащо и изразяващо блага, които стоят отвъд думите. Думите могат да послужат някому за размисъл, за осмисляне на забравени или пренебрегвани истини. Даже могат да се превърнат в стойност.
Човек може да опита да благопристъпи отвъд думите.
[…] Източник: списание „Свет“, бр.6/2020 г. […]