Тревогата е нормално чувство, свойствено на всички, въпреки че никому не е приятно. Кратката инструкция за борба с нея би могла да изглежда така. Питаме: „Защо си дошла?“ Търсим отговор и вземаме възможните мерки. След това задължително я изпращаме да си отиде.
А как да постъпят онези, които не могат да се справят с тревогата? Разказва клиничният психолог Наталия Матвеева.
Някои от нас приемат нещата спокойно, но други постоянно преживяват, тревожат се, безпокоят се. Смятаме, че тези, които активно вървят напред са успешни, а мнителните са неудачници…
Така или иначе всички се сблъскваме с тревогата. При някои сблъсъкът се проявява по-интензивно, при други по-слабо. Когато бързаме, когато постоянно работим, също не постъпваме здравословно, това е невротична тенденция. Може би тези хора израстват бързо в кариерата, но за сметка на организма и психиката си. На тях им е забранено да се тревожат, да боледуват, защото имат определена цел и вървят към нея без да спират.
Тревожните хора се вслушват в себе си, съобразяват се с другите, съмняват се, преживяват. Намирайки се в състояние на тревога, ние постоянно мислим за опасността и я очакваме да връхлети върху нас във всеки един момент. А сега си представете, че живеете в такова състояние много дълго време. Постоянно сте в състояние на бойна готовност: купувате маски, тоалетна хартия и евро. Но не само купувате, а тръпнете в очакване – ето започва се! Дали организмът ви ще издържи на натиска? Тревогата прераства в тревожност, често се появяват и психосоматични заболявания. Ако не работим върху проблема, впоследствие можем да достигнем до соматични заболявания, а резултатът неминуемо ще бъде плачевен – хронични болести.
Какво да правим? Как да се справяме с тревогата?
Сложността се състои в това, че тревогата не е страх, страхът плаши не по-малко, но той е съвсем нормална емоция. А защо се появява тревогата никак не е лесно да разберем. Хубаво е да успеем да усетим какво иска да ни каже тя, от какво се опитва да ни предпази. Възможно е да съществува твърде обоснована причина. Опитайте се да разберете какво можете да направите, за да се предпазите. Например, ако се страхувате да не се разболеете точно преди отпуска, започнете да пиете витамини, да се наспивате и да се разхождате на чист въздух. С две думи, укрепвайте имунната си система.
Хората не се раждат смели или мнителни. Всичко зависи от възпитанието – тревожността е заразна. Тревожната майка отглежда тревожни деца. Така израстват плахи, стеснителни, уплашени хора, които силно преживяват, когато някой друг прави нещо неправилно.
Как да пренебрегнем майчината тревога, за да живеем по-свободно като възрастни?
Трудно ми е да дам кратък съвет, по тези въпроси се разговаря с психолог. Нужно е да усетим момента на прекомерно продължилата тревога. Да се опитаме да разберем кога се е сформирала, какви са причините, има ли сега основания да продължава. Трудно е, но е важно всеки сам за себе си да проследи процеса.
Тревогата е емоция на бъдещето. На тревожните се препоръчва да живеят в настоящето.
Афектът убива интелекта. Трудно ни е да вземем решение – наблюдава се така наречената «афективна натовареност». Ако тревогата се усилва заради някакви тригери, стигаме до друга крайност – започваме да вземаме бързи и необмислени решения, след което съжаляваме. В 90% от случаите въображаемите проблеми не се случват, но измъчвайки се, ние не спираме да преживяваме. На нашия мозък му е безразлично дали нещата действително се случват или ние само мислим за тях. Той реагира веднага – стопанинът има нужда да бъде спасен!
Реално ли е сами да проследим и диагностицираме своето състояние на тревога?
Разбира се. Всички знаем, че се тревожим.
Как физически се проявява тревогата?
Ако тя е ситуативна, то това не е болест, а определено негативно състояние. Не можем да си намерим място. Физически усещаме, че треперим, че нещо ни притиска в гръдната област. Чувстваме слабост, сърцебиене, безсъние, главоболие. В състояние на тревога ни е трудно да се съсредоточим, мислите ни скачат, нараства напрежението, често възниква депресия. За мозъка е едно и също дали ни е ухапало куче, или се боим да не ни ухапе. И в двата случая организмът реагира еднакво.
Има ли гаранция, че ако ходя редовно на фитнес, храня се балансирано, спя достатъчно, няма опасност да ме настигне чувство на тревожност?
Тревогата е свойствена на всеки. Ако в хипермаркета обявят за възникнал пожар, разбира се, че ще изпитате тревога и това ще е правилната реакция. Но ако след това постоянно мислите какво би могло да се случи и спрете да ходите в големите вериги, страхувайки се, че може да възникне пожар, това е лош сигнал. Значи, че имате нужда от помощ.
Тоест можем да използваме тревожността продуктивно?
Естествено. Тревогата има и положителни качества. Тя може да служи за адаптация в трудни условия и даже да спаси живот. Ако преживяваме стрес, организмът е длъжен да реагира – повишава се кръвното налягане, зачестява сърцебиенето. Като всяко живо същество ние сме готови да се скрием или да избягаме.
Къде е границата между полезната и нездравата тревога?
Просто е. Ако не можете да контролирате тревогата – това за вас е вредно и е добре да посетите специалист.
Можем да си зададем въпроса: „Какво се случва с мен? Страхувам се да не заболея от коронавирус. Какво мога да направя, за да не се случи? По-често да си мия ръцете. След като се прибера да си мия лицето. Навън да не си пипам очите“. Тоест правим това, което зависи от нас и вървим напред. Но ако постоянно мислим само за опасността и не правим нищо друго – то тогава е налице зависимост.
Много от нас обичат да дават универсален съвет с една дума: „Освободи се!“ Но как?
Въпросът е защо се държим за това нещо. Например, няма отношения, но има мисли за тях. Как да се освободим от тях? Често не можем да се освободим, защото не желаем, или защото ни е останала някаква стара травма. Нужен е конкретен пример.
Да вземем следния: боим се да напуснем работа, боим се, че няма да намерим друга, боим се, че ще останем без средства. Дълги тревожни вериги.
Да се безпокоиш е избор. Но съществуват неща, които можем да променим. Какво не ни устройва на работното място? Заплатата? Можем да се срещнем с началника и да му го заявим преди да тръгнем да си търсим друга работа. Но се случва и обратното: не правим нищо, не решаваме проблема, възникват конфликти с колегите. На практика ние не искаме нищо да променим, само говорим за това, тревогата ни дава известни бонуси. Нужно е да проумеем какви именно. Но при терапия тази информация обикновено се отхвърля от пациента.
Например жените се суетят и притесняват за чистотата в къщи, за това винаги да има топла домашна храна. Когато започнем да се вглеждаме в семейната история, се изяснява, че в детството е имало тревожна майка с определени възгледи за околните и със страх да бъде „неправилна“. Ако си лоша домакиня, съпругът ти ще те изостави. Дъщерята на такава майка рискува да повтори този сценарий.
Реално съществуват и трудни ситуации – смърт на близък, развод, предателство. В такива моменти е нормално да изпитваме тревога.
Разбира се, друг въпрос е, когато ситуацията си остава неизяснена, а ние превключваме вниманието си върху друг проблем. Казваме си, не искам да мисля за това, аз работя, аз се грижа за другите. Ние се превключваме, но емоцията остава. Избягахме, но не се справихме. Веднага възниква чувство за безпокойство и цял комплекс от последствия.
Струва ни се, че когато предвидим всички фактори, няма да сгрешим. Обмислянето лекува ли тревожността? Или е един от нейните видове?
Ако това помага – да. Обмислихме всичко, направихме всичко възможно и приключихме с проблема. Но ако не се получава, тогава трябва нещо да променим. Проблемът се крие в психосоматичните прояви. Организмът не може да работи дълго под стрес. След всичко съжаляваме: „Струваше ли си тези мисли да ме докарат до болничното легло?“
Как да постъпим когато се безпокоим за нещо, което не зависи от нас? Например епидемиите и подобни неприятности?
Важно е за себе си да определим: „Когато се появи реален проблем, тогава ще го решавам“. Когато мислим: „Ами, ако?“, цялата ни енергия потъва в тревогата и живеем непродуктивно.
За нещата, които не можем да контролираме има молитва, която аз зная като молитвата на Карл Фридрих Етингер:
„Господи, дай ми спокойствие да приема това, което не мога да променя. Дай ми мъжество да променя това, което мога. И дай ми мъдрост да отлича едното от другото“.
Съществуват неща, които не са от нашата компетентност. Това не е нашата зона на отговорност, но изразходваме излишни сили и енергия, които бихме могли да използваме за важни, полезни и интересни неща.
За щастие, положителните емоции могат да победят тревогата. Възможността да поговорим с близките, приятелите, с любимия, е огромен ресурс. В разговора е важно да не премълчаваме проблемите. Тревожните хора не умеят да живеят тук и сега. Затова е нужно просто да отбелязваме какво се случва наоколо и то в този момент: „Вали дъжд, в кафенето е топло и мирише на хубаво кафе, с теб ми е добре и приятно“.
Спасява ни акцентът върху чувствата и емоциите. Има ли други начини за реанимационно връщане в реалността?
Съществува едно полезно упражнение. Можем да го правим всеки ден, на сеансите го правим веднъж в седмицата. Същността му е да обсъждаме не какво не се е случило, а какво се е случило, какво се случва именно тук и сега. Нужно е да се учим да живеем в реалността. Като правило хората с тревожност не помнят нищо, всичко което се случва наоколо не ги засяга. Можете в края на деня да си записвате какво сте почувствали, какво сте изпитали, какво сте видели и направили – желателно в позитивно направление.
Как да планираме бъдещето, когато то е мъгляво и ни се струва, че краят е близък?
Просто сядаме и планираме. При тревогата няма план. Важно е реално да отбелязваме какво се случва. Ето ви прост пример, който можете да използвате. Има хора, които се страхуват да се качат на асансьор. Вземете лист и го разделете на три графи. В едната напишете: „Аз се страхувам: ако се кача в асансьора, той ще спре, аз ще умра от страх и тогава… и т.н.“ Във втората графа напишете: „Качвайки се в асансьора, ще взема със себе си телефон, вода, лекарства…“ А третата нека бъде: „Какво мога аз, даже ако“. Запишете какво ще направите във всевъзможни ситуации. Накрая отчетът трябва да изглежда така: „Качих се в асансьора, изпотих се, косата ми настръхна, но пристигнах на деветия етаж – слава Богу, всичко е наред“. Не е нужно да скачате веднага в дълбокото. Можете да изкачите само един етаж, но този ваш опит ще бъде много важен.
По принцип е полезно да се връщаме в реалността. В дадения момент само тя съществува.
Трудностите, от които се боим, все още ги няма. А може никога да не настъпят. Ние се безпокоим и се страхуваме от фантоми. Когато дойде трудност, с която ще е необходимо да се справим, то Бог ще ни даде и сили, и мъдрост. Важно е да не изгубим силите си в борба с вятърните мелници.
Наталия Матвеева е клиничен психолог, преподавател по психология на развитието и клинична психология в Института по психология в Санкт Петербург.
Превод от руски: Жанета Дилкова-Дановска
